„Косачи“ – Нийл Шустърман

(издателство „Orange Books“, брой страници 520, цена 15,90лв)

„Косачи“ ни въвежда в едно идеализирано и хармонично бъдеще, което има перспективата един ден наистина да се случи. Винаги се вълнувам, когато ми предстои да се потопя в един изцяло изграден нов свят. Чувството да навлезеш в нови територии, да видиш света си променен и да не знаеш с какво ще се сблъскаш- тръпката от неизвестното е онази искра, която винаги ме кара с трепет и вълнение да разлиствам страниците на подобен тип книги. Започнах „Косачи“ без абсолютно никаква нагласа и очаквания, които да ме разсейват по време на необикновеното приключение, което със сигурност не очакваше. Започнах „Косачи“ и просто се потопих в нейния прекалено съвършен утопичен свят- беше, като любов от пръв поглед. Всички знаем, че населението на Земята с всеки изминал ден все повече нараства, а природните ресурси не са безкрайни и един ден все пак ще свършат. Има множество книги с всякакви възможни сценарии за намаляване популацията на населението. Има безброй конспирации за контролиране прираста на нашия вид, коя от коя по ужасни. В книгата си Нийл Шустърман е представил този сценарий по един малко по- възприемчив, възможен и оригинален начин. Изградил е толкова прецизен и на практика съвършен свят, че просто няма как да не си представите, че е напълно реален и ни очаква някъде там…

„Миналото никога не се променя… а от това, което виждам, изглежда, същото се отнася и за бъдещето.“

Шустърман ни пренася в (не) далечното бъдеще, където всичко е перфектно, изпълнено с хармония и пренасищане. Няма глад, няма бедност, нито болести и престъпления. Няма войни. Няма смърт. И най- важното- няма правителства, които да подчиняват хората, чрез безскрупулните си манипулации. Светът се управлява от изкуствен интелект- Бурята, в която е разположена безгранична база от данни от всякакъв вид и с достъп до личната информация на всеки човек. В този свят хората са постигнали най- големият си напредък. Постигнали са безсмъртие. Все пак сме хора и инциденти винаги може да се случат, но след прекарани няколко дни във възстановителен център, всеки излиза като нов. Стареенето може да се предотврати по всяко време, а възрастта до която всеки човек може да се подмлади е 25 години. Всемогъщата Буря може да контролира и поправи всичко, но единствения проблем, който ѝ се изплъзва е непрекъснатото нарастване на населението. И за това са предназначени Косачите.

„Най- великото постижение на човешката раса не беше победата над смъртта. Беше прекратяването на ролята на правителствата.“

Форума на Косачите са  независима институция от Бурята и само те разполагат с правото да отнемат живот. Чрез тях прираста на населението се контролира. В света на безсмъртните да си Косач е огромна на привилегия. Привилегия, която дава много, но и отнема много. За да си Косач не е необходимо само да си добър в боравенето с оръжия и отрови. Изискват се стабилна и непоклатима психика, морал, съвест, чувство за отговорност, душа, която да те подсеща, че си човек, като всички останали. И най- важното  трябва да имаш сърце, което винаги да те пробожда (образно казано), когато отнемаш човешки живот.  Затова и единствените, които могат да станат Косачи са ѝ тези, които всъщност не желаят да бъдат. И тук е момента да спомена един елемент, който ми направи впечатление- робите, с които са облечени Косачите. Винаги сме свързвали Смъртта с косата с черния цвят. Но в света на Шустърман робите на Косачите са в най- ярки и разнообразни цветове, които да ги отличават един от друг. Приятен и цветен елемент, предвид тяхната работа. Друг запомнящ се елемент в историята е, че освен главите с гледните точки на двамата главни герои, имахме глави с участието на някои от Косачите под формата на дневници, които те са задължени да попълват ежедневно. Чрез тези дневници имахме възможността освен да научим за самите тях като хора, а ѝ важни неща, с които историята добиваше още по- голяма плътност. Научаваме повече информация за законите на Косачите; как са се появили след ерата на смъртните; размисли за тяхната професия и последиците от нея. Все любопитни и интересни неща, с които да опознаем Косачите.

„Световен ред. Сега за пръв път в историята законите не бяха сянка на правосъдието, имаше истинско правосъдие. Бурята ни осигури идеален свят. Утопията, за която нашите прадеди са могли само да мечтаят, е наша реалност.“

А сега ми се иска да ви поговоря за двамата главни герои, без които историята нямаше да е това, което е. Цитра и Роуан са избрани за ученици на Косач Фарадей, който трябва да ги обучи за бъдещи Косачи- нещо, което и двамата не желаят да бъдат. Общо взето Цитра и Роуан бяха две пълни противоположности. Докато Цитра беше по- импулсивна и открита. Роуан беше по- потаен и трудно читателя би могъл да разбере какво всъщност мисли. Цитра е отраснала в щастливо семейство, което винаги я е подкрепяло, обичало и обгрижвало. За съжаление не мога да кажа същото за семейството на Роуан. Винаги е бил пренебрегван и никой от близките му никога не се е интересувал от него. В началото макар ѝ приятелството им да не тръгна много добре, в последствие успяха да изградят едни стабилни отношения с частичка зараждаща се любов, може би. Забравих да спомена, че Косач Фарадей има правото да избере само един от тях. който ще стане Косач. Въпреки нежеланието си от това и двамата се справяха с бойните изкуства и научаването за предназначението на отровите. И въпреки, че на практика са си конкуренция, двамата винаги много се подкрепяха във всяко ново начинание. Но един подмолен облог ще заложи приятелството им на карта, а също така и техните животи. Как ще излязат от цялата ситуация ще прочетете в книгата.

„Хората вярват в това, в което им се иска да вярват.“

На пръв поглед Косачите трябва да бъдат най- чистата институция, в която не трябва да има корупция и вътрешно разцепление, но това е само на пръв поглед. Макар отвън Форума на Косачите да изглежда благоприличен и неподвластен на каквито ѝ да е подмолни задкулисни игри , то във вътрешността си корупцията е на път да срути основите на дълголетни и морални закони. Все пак, когато имаш привилегированата възможност да държиш смъртта в ръцете си, то има голяма вероятност да се изкушиш за още по- голяма власт и някои от Косачите са на път да преминат моралните граници в името на тази власт. Двамата ни главни герои Цитра и Роуан ще се озоват по средата на една започваща революция, изхода, от която ще бъде или настоящата хармонична и спокойна утопия, или най- ужасната дистопия, която може да съществува. Предстоят велики битки, които ще решат съдбата на човечеството.

„Оцеляването беше гарантирано. Имаше храна в изобилие, а удобствата бяха даденост. Бурята прозираше нуждите на всеки. Когато нищо  не ти е нужно, какъв може да бъде животът ти, ако не приятен? В крайна сметка ще разбереш.“

„Косачи“ слага началото на една вълнуваща, емоционална и оригинална поредица. Изпълнена с толкова много битки, обрати, задкулисни игри и неочаквани предателства, че с трепет ще препускате през страниците на книгата, за да прочетете финала ѝ, който определено беше доста запомнящ. Определено историята за мен беше нещо ново, с което да се запозная и се радвам, че останах само с добри впечатления от нея. Сега единствено ми остава да очаквам втората книга, за да видя в какъв свят ще заживеят нашите герои.

*Благодаря на издателство „Orange Books“ за предоставената възможност!

„Сподавен писък“ – Анджела Марсънс

(издателство „Еднорог“, брой страници 384, цена 17,90 лв)

„Сподавен писък“ е първият роман за инспектор Ким Стоун. Поредицата до момента наброява осем книги и се радва на изключителна популярност в цял свят. Книгата е дебютна за авторката, но това по никакъв начин не трябва да ви притеснява, защото Анджела се е справила изключително добре с изграждането на историята, героите и най- вече с неочакваната развръзка, която буквално ще ви остави с отворена уста. В началото на книгата имаме кратка ретроспекция, която е повече от смущаваща. Петима души са застанали около плитък и малък гроб- малък, защото той е на дете. Няма как да не отбележа, че абсолютно всеки герой в книгата, независимо дали беше главен или второстепенен бе много внимателно и прецизно изграден, което се среща в много малко книги. Сюжетът бе много интригуващ, интелигентно изграден и изпълнен с голяма доза напрежение, карайки читателят да размишлява над страниците, заедно с главната героиня. Авторката умело поддържа динамиката през цялото време в историята,което прави тръпката от развръзката още по- жадувана. В хода на историята сами ще се уверите, че нищо не е такова,каквото изглежда на пръв поглед и това прави книгата още по – предизвикателна и интересна за четене. Любопитното е, че авторката е сравнявана с „кралицата на криминалния жанр“ Агата Кристи. Но лично аз смятам, че Анджела Марсънс има свой индивидуален почерк и не е нужно да бъде сравнявана с някой друг, защото има голям потенциал и качества, с които да спечели верни почитатели.

Главната ни героиня инспектор Ким Стоун и екипът ѝ са въвлечени в нов случай. Всички те трябва да разберат кой и по каква причина убива бивши служители на отдавна изоставен дом за сираци. Всички служители измират за броени дни, а заедно с тях умира и една тайна, която ги измъчва от години. Но това е само началото- в близост до изоставеното сиропиталище започват да излизат отдавна заровени тела (тръпки ме побиват докато ви описвам сюжета 😄). Мистерията започва все повече да се задълбава, но нито един от разследващите си няма идея до какви мащабни последствия ще доведе този забравен от Бога дом за сираци. Постепенно инспектор Ким и екипът ѝ стигат до извода, че всъщност трябва да разгадаят две различни престъпления. Трябва да открият двама убийци, което още повече усложнява цялата ситуация. Но нито една тайна не остава завинаги скрита и стъпка по- стъпка, разследващите започват да съединяват злокобният пъзел.

През годините Ким Стоун е разследвала множество случаи, но специално този го приема доста присърце, защото самата тя е прекарала голяма част от детството си в сиропиталища. Нелекото минало, което е имала винаги я е подтиквало да защитава слабите и безащитните. Тя е от хората, които не обичат неправдата и по всякакъв начин се стремят всеки да получи това, което е заслужил. Затова Ким си поставя на всяка цена да разкрие тези престъпления, но дори и самата тя е наясно, че трябва да се изправи пред изключително умен и хладнокръвен психопат, който трябва незабавно да бъде спрян.

Ким Стоун е от героините, които или веднага ще ви станат симпатични, или не. В нея ми хареса твърдият характер, решителността, проницателността, пиперливият хумор, който притежаваше – всички тези характеристики, неведнъж ми напомняха за д-р Хаус. Да, може би инспектор Ким е женският еквивалент на прочутия доктор (просто си разсъждавам). Може би заради нелекото ѝ детство на моменти имаше проблеми с общуването и доста често предпочиташе да бъде сама, отколкото да бъде заобиколена от хора. Но въпреки това управляваше екипа си с твърда ръка и справедливост, заради която беше високо ценена от всеки един от тях. В работата си Ким е стопроцентов професионалист и върши работата си с удоволствие. В редките случаи на почивка обича да ремонтира класически мотоциклети, които са от малкото ѝ истински страсти в живота. Чрез първата книга от поредицата ни беше дадена една малка частичка от живота и характера на Стоун и съм убедена, че в следващите книги ще има още много какво да научим за нея.

Авторката до толкова може да си играе с въображението на читателя, че ви съветвам да бъдете нащрек във всеки един момент. Неведнъж ще станете свидетели на непредсказуеми моменти и обрати, които наистина ще ви оставят шокирани. Едно от нещата, които истински успяха да ме впечатлят и изненадат е, че на няколко пъти в хода на историята се включваше и убиецът и по този начин имахме възможността да го опознаем, да разберем как мисли и какви са били мотивите му зад убийствата. Докато четях кратките глави с негово участие, цялата ме побиваха тръпки и на моменти се обръщах да видя дали има някой зад гърба ми (ей, така за мое успокоение 😄). Аз съм от читателите, които обичат да се спойлват по време на четене и точно на 128 страница, изкушението в мен надделя и реших да отгърна на последните страници, за да видя кой е извършителят. Това, което истински ме шокира не беше името на първия убиец, а на втория. Такава развръзка съм сигурна, че и най- запаленият любител на трилъри не би очаквал. Ще ви дам един малък жокер- може да разкриете името на първия убиец само с една единствена думичка, но коя е тя ще оставя сами да разберете.

„Сподавен писък“ е един интелигентно написан трилър, който ще ви държи под напрежение до самият си неочакван финал. Книга с много силен и изпълнен със загадъчност сюжет, с неочаквани и шокиращи обрати, които ще изненадат и най- върлият почитател на крими жанра.  А в допълнение с  пълнокръвно изградените персонажи, вълнуващите преживявания в книгата са ви гарантирани. Ако сте фенове на психологическите трилъри или обичате криминалните загадки, ви съветвам да обърнете внимание на тази книга. А главната героиня има потенциала да се превърне в грандамата на съвременния криминален жанр.

*Благодаря на издателство „Еднорог“ за предоставената възможност!

 

„Лятото на невъзможните неща“ – Роуан Колман

(издателство „Ера“, брой страници 292, цена 16 лв)

„Лятото на невъзможните неща“ е една от най- необикновените и красиви истории, които съм чела. Още от първите си страници историята ще ви изпрати назад в миналото, за да разрешим заедно с главната героиня една дълго пазена тайна, която дълги години е била надвиснала над семейството ѝ, като проклятие. Неведнъж съм споменавала, че много обичам истории, които се развиват в миналото и тази изобщо не прави изключение. Любопитното точно в тази история е, че авторката не е дала ясно обяснение по какъв начин се преминава назад във времето. Но пък толкова естествено и непринудено е създала самата атмосфера, че просто читателят няма нужда от някакво научно обяснение или щипка вълшебство. Понякога не са ни нужни химични или физични закони, за да повярваме в чудеса. Понякога те просто се случват. Ако имахте възможността да се върнете назад във времето само, за да се видите с любим човек или да промените някое погрешно решение. Ако имахте възможността да започнете живота си отначало. Бихте ли го сторили? И най- важното- какви биха били последиците в настоящето? „Лятото на невъзможните неща“ ще ви даде голяма част от отговорите.

По ирония на съдбата главната ни героиня Луна Синклер е физик. Ирония, която впоследствие и самата тя ще осъзнае. През целия си живот Луна е усещала, че нещо в семейството ѝ не е било както трябва. Винаги е виждала майка си унила и страдаща от депресивни състояния, които ще доведат до ненавременната ѝ смърт. След смъртта ѝ двете със сестра си заминават за родното и място, за да продадат имота, но и да потърсят така желаните отговори. Но точно там в родния ѝ дом Луна среща майка си… през 1977 година. Съвсем естествено, като физик, Луна е наясно, че това е абсолютно невъзможно и просто няма как това да се случи. Младата жена започва да си мисли, че най- вероятно започва да полудява или да се разболява от някоя нелечима болест. Но наред с тези мисли, тя си задава въпроса, дали ако пътуването ѝ във времето е възможно, ще може ли да промени събитията ?

Луна разполага само с няколко дни, за да предотврати най- ужасното събитие в живота на майка ѝ. Събитие, което ще бележи целият ѝ живот. Докато прави ѝ невъзможното, за да промени хода на събитията Луна най- неочаквано среща  любовта в най- неподходящото време… миналото. В хода на историята Луна ще се изправи през безброй морални и лични дилеми, и ще трябва да вземе възможно най- правилните решения. Но наред с това Луна трябва да вземе най- тежкото решение- дали да пожертва собственото си съществуване в настоящето, за да спаси хората, които обича.

В романа ми харесаха темите, които бяха засегнати- депресивните състояния, които не трябва да подминаваме с лека ръка; силната връзка между майка и дъщеря, която в този случай страшно ще помогне за развоя на събитията; любовта, която срещаме в най- неочакваните моменти, но въпреки това сме готови на всичко, за да я запазим. Границите между настоящето и миналото в историята са толкова тънки, че в един момент читателят спира да ги усеща, като два отделни елемента и започва да ги усеща като едно цяло от две противоположности . В настоящето често хората взимаме решения, които в дадения момент ги считаме за незначителни или такива, които бързо ще забравим. Но понякога тези малки решения впоследствие могат да повлияят непоправимо на бъдещето ни, без дори да го осъзнаваме. Така че никога не трябва да забравяме миналото, за да може да се поучим от него и да не повтаряме грешките в настоящето и бъдещето ни. Защото всяко настояще един ден ще се превърне в минало, а миналото гради бъдещето.

„Лятото на невъзможните неща“ е една вълшебна история за пътуване във времето, в която всички физични закони са безсилни, защото понякога чудесата не се нуждаят от обяснения. Едно горещо лято, една мрачна семейна тайна и любовта на две сестри към семейството им ще ви разкажат една топла, трогателна и до болка истинска история, която вярвам, че ще стопли всяко сърце.

*Благодаря на издателство „Ера“ за предоставената възможност!

 

Блог- интервю с Деница Райкова: Усещането, когато четеш „защото е модерно“, не може да бъде същото, както когато четеш просто защото обичаш да го правиш

По повод 24 май- Ден на българската просвета и култура  и на славянската писменост, реших да ви срещна с един от най- добрите ни преводачи Деница Райкова. В книжните среди е добре позната с безупречните си преводи по книгите на Сюзън Колинс, Филипа Грегъри, Виктория Айвярд, Ришел Мийд, Стефани Майър и много други. Каква е тайната за един перфектен превод и кое е най- голямото предизвикателство, пред което се е изправяла в работата си като преводач, ще научите в следващите редове.

1. От колко време сте преводач? Как решихте да работите в сферата на книгоиздаването?

Направих първия си превод още като студентка в четвърти курс през 1999 г. Втория – две години по-късно, през 2001-а. Последва известно „затишие“, през което не си намирах работа като преводач, но превеждах книги, които не ми бяха възложени, с идеята да ги предложа на издателства, които биха се заинтересували. Така през 2006 г. се свързах с издателствата, с които работя в момента. Още преди да завърша гимназия, бях решила, че искам да се занимавам с превод, и никога не съм имала колебания по този въпрос.

2. Коя беше първата книга, която преведохте?

Първата ми преведена книга беше „Пух и философите“ от Джон Тайърман Уилямс – тя представлява подбрани откъси от „Мечо Пух“ , обяснени чрез различни философски течения.

3.Приблизително колко преведени книги имате до момента?

90 и няколко.

4.Какви качества трябва да притежава човек, за да бъде успешен и добър преводач?

Любознателност, познания в различни области, добро владеене на съответните езици, от които и на които превежда. И най-важното, макар че го споменавам накрая – смирение и търпение. Никога не бива да смята, че вече е достигнал върха и няма какво повече да научи. Винаги има какво още да научиш, понякога от най-неочаквани източници. Търпение – защото понякога преводаческата работа е тежка и изтощителна. Трябва да имаш търпение да „разчепкваш“ заплетени изречения, да търсиш най-добрия словоред и най-точните думи. За мен е много ценно и умението да „влезеш“ в текста, да се вживееш в това, което превеждаш, за да можеш да усетиш атмосферата на историята.

5.Кое е най- голямото предизвикателство, пред което сте се изправяли във вашата работа?

Не мога да посоча само едно. Предизвикателство е винаги, когато попаднеш на нещо, което е извън твоята сфера, нещо, което не е „твоето“. А това може да стане както при превод на документална книга, да речем, така и при превод на художествена – ако например има специфични термини от област, която не познаваш добре. Тогава не е извинение, че не си „експерт“ по темата – щом тези неща ги има там, трябва да ги предадеш възможно най-точно и ясно. И да не личи, че си имал някакви съмнения относно тях.

6.Кои са най- често срещаните трудности в професията ви?

Донякъде казах това в отговора на предишния въпрос – когато авторът има по-специфичен изказ или споменава твърде много типични за дадената култура неща, които трябва да успееш да предадеш адекватно.

7.Сблъсквали ли сте се с книги, които по един или друг начин са били трудни за превеждане?

Разбира се – както с художествени, така и с нехудожествени. Но понеже стана дума за предизвикателства – ето това е едно от тях: да „хванеш“ една трудна книга и да се „разбереш“ с нея, да направиш така, че в крайна сметка читателят да не разбере колко ти е било трудно.

8.Колко време ориентировъчно отнема преводът на една книга в зависимост от обема ѝ?

Зависи от книгата – не само от обема, но и от трудността. Горе долу-обаче – между 3 и 4 месеца за книга между 350 и 600 страници. Има и изключения, разбира се – ако книгата е по-лесна, два месеца и половина може да са достатъчни.

9.Коя от книгите, които сте превеждали ви е най- любима?

Много са… Но на първо място са и винаги ще бъдат петте „Подземни хроники“ на Сюзан Колинс и „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ от Бенджамин Алире Саенц.

10.Има ли автори, които бихте искали да бъдат издадени в България?

Имам един много любим автор на военно-исторически романи – Джеф Шаара /Jeff Shaara/. Той има няколко книги за Гражданската война в САЩ /по негов роман е заснет филмът „Богове и генерали“/, както и една изключително добра четирилогия за Втората световна война. Отличителното за стила му е, че във всяка от книгите събитията са разказани през очите на отделни конкретни участници в тях, което прави книгите, макар и романи, да звучат изключително правдоподобно. Едва ли ще се случи, но си мечтая да преведа книгите му на български.

11.В последните няколко години четенето се превърна в „мода“, но благодарение на това все повече млади хора посягат към книгите. Какво е вашето мнение?

Странно ми е да мисля за четенето като за „мода“. И не ми се иска да го възприемам така, защото модата по правило е нещо, което отминава. И ми се струва, че усещането, когато четеш „защото е модерно“, не може да бъде същото, както когато четеш просто защото обичаш да го правиш.

12.Някога подтиквало ли ви е превеждането на книги към писане на ваша собствена?

Всъщност съм писала доста – като дете пишех стихове, и то в продължение на доста години, доста по-късно /когато вече работех като преводач/ написах и няколко кратки пътеписа, имам и три „Котешки повести“, които написах преди десетина години. Нищо от това обаче не е издавано, макар че някои от нещата публикувах преди години в блога си. Сега пиша само отзиви за книги. И от време на време правя планове да си намеря издател за „Котешките повести“.

 

„Клуб „Мръсни книги“ – Лизи Харисън

(издателство „Егмонт“, брой страници 288, цена 14,90 лв)

„Клуб „Мръсни книги“ е първото заглавие от новия импринт на издателство „Егмонт“ „Анишър“. Под новото лого ще излязат книги от най- различни жанрове- криминални романи, дамска проза, научна фантастика и много други. Въпреки провокативното си заглавие книгата се оказа едно много приятно четиво, което всяка дама с вкус към хубавите истории би харесала и оценила. Когато започнах да чета книгата бях с нагласата, че ме очаква една пиперлива и еротична история, но за щастие още със самото си начало книгата опроверга това мое очакване. Едно от нещата, които най- много ми допадна в историята е, че в нея се говори за… книги. И то не за какви да е, а за онези изпълнени с еротика и откровени моменти, които в даден момент са били забранявани или прикривани. Беше ми интересно да прочета, че точно заради тях героините споделяха своите мечти, проблеми, промени и преоткриването на самите себе си. Авторката по много лек, приятен и ненатрапчив начин е пресъздала, както атмосферата на историята, така ѝ взаимоотношенията между героите, като по този начин читателят може да се почувства по- близък до самите тях. Накратко това е една забавна и в същото време сериозна история за личните битки в живота, уроците, които трябва да научим и за приятелството, което може да открием в най- неочакваните хора, благодарение на книгите.

„Истината невинаги е начин да се създаде добро първо впечатление.“

Живота на главната ни героиня Ем Джей Старк изглежда като сбъдната мечта! Наскоро е повишена в главен редактор на известно и уважавано списание, приятелят ѝ е секси лекар, какво може да иска от живота си в един от най- големите мегаполиси в света Ню Йорк. Но зад „бляскавия“ живот, който води един кошмарен момент от недалечното ѝ минало не ѝ дава покой. След един неочакван обрат в работата си Ем Джей решава да си даде дългосрочна почивка и да се премести при гаджето си, който живее в малко и уютно калифорнийско градче. За съжаление дните там се сливат, като в един и младата жена се чувства самотна и не на място. Докато един ден съвсем случайно не се запознава със своята възрастна мистериозна съседка. Приятелството им просъществува съвсем за кратко, защото ненадейно мистериозната дама заминава за Париж и въобще не мисли да се връща. Но със заминаването си тя остава на Ем Джей мистериозна пиканп за таен литературен клуб, в който се четат единствено еротични романи.

Естествено любопитството на Ем Джей надделява и решава да се срещне с другите три, лично подбрани, членки на клуба. Отначало никоя от тях няма желанието да посещава литературния клуб, но постепенно потапяйки се в необятния и вълнуващ свят на книгите, четирите млади жени откриват шокиращите тайни писма на основателките на клуба, които ще ги накарат да се сближат и да споделят своите тайни, мисли и страхове. Въпреки че всяка от тях е постигнала това, за което е мечтала, постепенно осъзнават, че приятелството е последната частица, от която са се нуждаели, за да бъде живота им щастлив и пълноценен.

„Ами ако всичко върви точно както трябва, а ние сме прекалено заети да се взираме във фантазиите си, за да го приемем?“

В книгата ми хареса, че нямаше пошлост, която да отблъсне читателят. Диалозите и разговорите за книгите бяха интелигентно поднесени. Героините бяха силни и смели жени, които отстояват своето мнение и позиция. Но наред с позитивните неща, които преобладаваха в книгата, имаше някои елементи в нея, които ми се искаше да бъдат малко по- силно застъпени в историята. Първо- в началото на историята имаме малка ретроспекция с основателките на клуба, когато са все още млади и неопитни жени. И четирите бяха толкова очарователни, остроумни и позитивни, че ми се искаше да присъстват повече в книгата. Ако историята се развиваше паралелно в миналото и настоящето мисля, че щеше да се получи страхотно. Второ- искаше ми се да има малко повечко включени книги в историята, но предвид малкия обем на книгата, може да се примиря и с тези, които бяха избрани. Трето- искаше ми разговорите и обсъждането на избраните книги за клуба да бяха малко по- силно застъпени. Исках да разбера по- цялостно мнение за тях от героините. Може би, ако книгата беше с около стотина страници по- дълга щеше да се получи перфектното дамско четиво, но разбира се, това е моето лично мнение.

„Клуб „Мръсни книги“ е разказ за намирането на пътя към себе си и за откриването на най-простичките и значими неща в живота. История, която ще ви стопли сърцето и ще ви накара да се присъедините към някой литературен клуб, в който да говорите за любимите си книги. Една история за любовта към книгите, които понякога могат да бъдат единствения ни път към промяната.

*Благодаря на издателство „Егмонт“ за предоставената възможност!

Любими цитати от книги: „Девети ноември“ – Колийн Хувър

Съвсем наскоро прочетох поредната емоционално разтърсваща история на Колийн Хувър, а именно „Девети ноември“. Въпреки, че винаги книгите ѝ започват, като поредната тривиална любовна история, тя успява да пречупи историята през нейната призна и да се получи едно оригинално и докосващо сърцето произведение. „Девети ноември“ ще ви потопи в една до болка емоционална история, която само Колийн Хувър може да разкаже. Историята ще ви накара да почувствате всеки един нюанс на любовта във всичките ѝ разновидности. Авторката успява да ни докаже, че всеки заслужава да бъде обичан и да се чувства щастлив в собствената си кожа. Книгите на Колийн Хувър са изпълнени с толкова много вдъхновение, че винаги успява да ме накара да затворя последната страница с усмивка на лице. В книгата открих толкова много красиви, забавни и смислени цитати, че нямаше как да не ги споделя с вас.

1. „Тя ме обича“ в кавички.
Тя ме целуна с удебелен шрифт.
ОПИТАХ СЕ ДА Я ЗАДЪРЖА с главни букви.
Тя си отиде с многоточие…

2. „Никога няма да можеш да откриеш себе си, ако си изгубена в някой друг.“

3. „Аз съм прозрачен, като водата.
Нося се безцелно по вълните.
Тя е котвата, потъваща в моето море.“

4. „- Да ни е писано да сме заедно! Чуваш ли се какво говориш? Това не е една от твоите вълшебни приказки, Фалън. Това е реалният живот и в реалния свят трябва да си съдереш задника, за да живееш дълго и щастливо!“

5. „Когато откриеш любовта, ти не само я приемаш. Ти я сграбчваш с две ръце и правиш всичко по силите си, за да не я изгубиш.“

6. „Никога не съм обичал някого, когото ненавиждам толкова силно и никога не съм ненавиждал някого, когото обичам толкова много.“

7. „Ако лъжите бяха написани, можех да ги изтрия. Ала те са изречени, издълбани.“

8. „Едно от нещата, които винаги се старая да си напомням, е това, че всеки човек има белези – промълвява тя. – И много от тях са по-страшни от моите. Единствената разлика е, че моите са видими, а на повечето хора не са.“

9. „Да, ти имаш белези. Но всеки, който първо вижда белезите, а не теб, не те заслужава. Надявам се, че ще го запомниш и ще вярваш в това. Тялото е просто обвивка на истинските дарове, които са скрити вътре. А ти си пълна с дарове. Безкористност, доброта, състрадание. Единствените ценности, които имат значение. Младостта отминава, красотата увяхва. Но човешкото благородство никога.“

10. „Мисля, че е очаквала да я пусна да си отиде без съпротива, ала тя не е от тези момичета, за които подбираш битките си, отказвайки се от маловажните, за да спестиш сили за по- главната. Тя е момиче, за което се сражаваш до самия край.“

11. „Трябва да помня, че хората показват любовта си по различни начини. И макар моят и неговият начин да са напълно противоположни, това все пак е любов.“

12. „Защото ,когато обичаш някого ,си длъжен да му помогнеш да открие най-добрата част от себе си.“

13. “ Нямаш правото да си тръгваш все още. Не съм приключил във влюбването си в теб.“

14. „Слушай, ако сме на път да се целунем, трябва да е като в книгите.“

15. „Аз се смея, облекчен, че тя.. че тя просто съществува. И че имаме щастието да се родим в един и същи живот, в една и съща част на света, в един и същи щат. И че след всички тези години, за мое изумление, не бих искал да променя нищо от това, което в крайна сметка ни събра заедно.“

16. „… а удобството понякога се превръща в препятствие, когато се опиташ да определиш своята цел в живота. Целите се постигат чрез преодоляване на неудобствата и упорита работа. Те няма да се постигнат, ако се криеш на някое удобно и приятно място.“

17. „Нима тя наистина го мисли? Нима момчета не я свалят? Дали това е заради белезите ѝ, или се дължи на неувереността ѝ заради тях? Не мога да повярвам, че момчетата са толкова повърхностни, за каквито тя ги смята. Ако е така, аз се срамувам заради всички мъже на този свят.“

18. „Хората казват, че не бива да съдим за книгата по обложката, но ако по някакъв начин си прочел съдържанието, без първо да видиш обложката? И ако наистина ти хареса това, което е било вътре в тази книга? Разбира се, когато се каниш да затвориш тази книга и всеки миг ще зърнеш обложката, се надяваш, че ще откриеш нещо привлекателно. Защото кой иска да сложи върху лавицата невероятно интересна книга, ако ще се наложи всеки път да гледа скапана обложка?“

19. „Напушваме на смях при мисълта за Бен, който пише роман за нашата история, но в същото време се надявам, че той наистина ще я напише. Не всеки ден едно момиче може да се похвали, че е главна героиня в романа, основан на действителните ѝ отношения с автора на измислената история.“

20. „Бяха ми нужни четири години да се влюбя в него. И само четири страници, за да го разлюбя.“

 

Април в книги и музика

Отмина поредният месец от годината и е време да направя месечната си равносметка от към книги и музика. Април от към прочетени книги беше доста ползотворен. Успях да прочета цели шест книги, а това отдавна не се беше случвало. Ако ме следите редовно знаете, че в края на всяка публикация споделям любимите си пет песни за месеца, но този път те ще са десет. За съжаление повода за това изобщо не е добър, но какво да се прави… такъв е животът. Накратко април ми беше много успешен – публикувах няколко ревюта, взех интервю от прекрасната Фиделия Косева, което публикувах преди няколко дни, към музикалната ми плейлиста се присъединиха най- малко петнайсет песни, успях да поснимам ( някой от снимките са вече в инстаграм, а други тепърва ще публикувам). Нямам търпение какво ще ми поднесе май, но едно е сигурно, стягайте се за промоции, защото 24 ще дойде неусетно.

През април се сдобих с четири прекрасни книги и най- хубавото е, че са толкова различни една от друга. Три от тях вече са прочетени, а последната „Косачи“ започнах вчера. Със „Сподавен писък“ започнах месец май. Книгата е просто жестока (в буквален и преносен смисъл). Историята е изпълнена с толкова напрежение и обрати, че определено читателят трябва да бъде нащрек. А развръзката беше толкова неочаквана, че ме остави с отворена уста и невярващ поглед. За сега спирам дотук, защото до няколко дни ще ви поговоря по- обстойно за нея.

Както споменах в началото на публикацията през април успях да прочета шест книги. Стартирах месеца с дебютната книга на Кара Делевин „Огледалце, огледалце“, която се оказа една доста смислена и актуална тийн история. Като за дебютен роман мисля, че книгата е на ниво. Повече за нея може да прочетете в ревюто ѝ Тук.

След нея реших да сменя жанра (обичам да лавира между различните жанрове) и се насочих към любимата ми Колийн Хувър и новата ѝ книга „Девети ноември“, която е новият ми любим любовен роман. Авторката ни е представила една до болка емоционална история, която е представена по един доста нетипичен и оригинален начин. А героите- няма как да не се влюбите в тях. Ревю на книгата Тук. След нея реших да прочета някоя лека и приятна история, а набелязаната книга бе „Забранете тази книга“. История е толкова сладка и очарователна, че няма човек, който обича книгите да не се влюби в историята. Книгата се чете за един- два часа, но приятното чувство от нея ще ви държи с дни. Повече за книгата Тук.Четвъртата прочетена книга „Никога повече ерген“ се оказа една от най- щурите и шантави истории, които съм чела. Написана с невероятно чувство на хумор, книгата се оказа една добра релаксация. Ревюто ѝ може да прочетете Тук . Петата книга с интересното и провокативно заглавие Клуб „Мръсни книги“ се оказа една приятна книга, с която човек просто да разпусне. Като цяло историята беше лека и интересна, но ми липсваха някой неща, за които ще ви споделя в предстоящото ѝ ревю. И последната книга, с която завърших април бе „Лятото на невъзможните неща“ на Роуан Колман. Харесвам истории в две времеви линии и знаех, че с книгата ще си допаднем. Написана по много  интересен начин в книгата ще откриете няколко приковаващи вниманието на читателя елемента- любов, дълго пазена  драматична семейна тайна, едно дълго прикривано престъпление и пътуване във времето, което ще се окаже съдбоносно за главната героиня.

МУЗИКА:

1. От първо слушане се влюбих в песента и изпълнението на Sia. Тази жена има невероятно добър глас.

2. Добро завръщане на Ариана Гранде.

3. Приятна, свежа и мелодична песен, с която обичам да започвам деня.

4. Рядко попадам на френски песни и нямаше как да не включа тази приятна песен.

 

5. Докосващи песен с емоционално изпълнение.

На 20 април ни напусна Avicii и то само на 28 години. Следя музиката на Avicii още от тийнеджърските си години и все още не мога да повярвам това, което се случи. Джеймс Дийн, когото безкрайно много обичам е казал следното: „Безсмъртието е единственото величие. Ако човек успее да прехвърли мост над пропастта между живота и смъртта, ако наистина остане жив след смъртта си, тогава може би е бил велик“. Avicii твоята музика ще те поддържа вечно жив в сърцата на милиони хора по света. Благодаря ти за хубавата музика! 🙏❤🎶

„Никога повече ерген“ – Дейв Бари

(издателство „Бард“, брой страници 368, цена 17.99лв)

Докато четях Дейв Бари, се разсмях толкова здраво, че паднах от стола. За щастие, имаше килим, така че не пострадах много.

Стивън Кинг

„Никога повече ерген“ е една от най- забавните, щури и откачени книги, които съм чела. Буквално от първите страници читателят бива въвлечен в комичните и понякога толкова абсурдните ситуации, в които се забъркват момчетата. Дейв Бари с толкова лекота и въображение е разказал цялата история, че на моменти се чудех дали пък самият той не е преживял нещо подобно. Стила на писане на автора е изключително лек, приятен и изпълнен с много чувство на хумор. В историята Бари не е наблегнал на описанията, а повече на самото действие и забавните диалози. Комичните ситуации следваха една след друга, че ѝ за миг няма да ви хрумне да оставите книгата. Като цяло книгата ми допадна и бих се радвала, отново да попадна на такава симпатична и шантава история. Още с резюмето си историята ми напомняше на една от най- любимите ми филмови поредици „Поредният ергенски запой“, така че ако харесвате подобен тип истории, мисля че ще ви хареса, а ѝ понякога всеки от нас се нуждае от една лека и забавна книга, с която да разпусне.

Главният ни герой Сет Уайнстийн е на път да се ожени за голямата си любов Тина. Тина е от богато семейство, има хубава работа, красива е и отговорна – всичко, което Сам не е. И затова самия той все още недоумява, защо е решила да се омъжи за него. Бляскавата и пищна сватба, на която ще присъстват доста високопоставени личности ще се проведе във Флорида. Сет не желае ергенско парти, но още на летището неговата Ергенска тайфа му скроява една доста пикантна изненада, която ще сложи началото на едно приключение, което ще се помни дълго… много дълго.

След злополучната шега на летището Ергенската тайфа най- накрая пристига в слънчев Маями. Всички си мислят, че ще прекарат няколко страхотни дни на това райско място, но си нямат ѝ на представа какво ги очаква. След като така ѝ не успяват да открият хотела, в който трябва да се настанят, нашите момчета решават за малко да се отбият в един от известните барове в Маями и да пийнат по питие. Но нещата излизат извън контрол и неусетно всички се напиват, Сет заспива под масата, а момчета излизат да го търсят. С помощта на новите си познати – мъж със змия около врата и една оскъдно облечена млада дама, Сет най-накрая пристига в хотела. Той си мисли, че вече всичко е приключило и спокойно ще може да се отдаде на подготовката за сватбата (колко е наивен!). На бляскавата и пищна сватба ще присъстват доста високопоставени личности. Но внезапно с ужас осъзнава, че куфарът му е изчезнал, а в него е сватбеният пръстен на Тина. А, повярвайте пръстенът е безбожно скъп. Но най- лошото не е това. В хотелската му стая го очаква изненадата, която са му подготвили Ергенската тайфа- доста едра цветнокожа стриптизьорка, която след доста дълго чакане си иска хонорара с лихвите (впоследствие ще се окаже много мила дама). И от този момент започват приключенията на Сет из Маями, в компанията на оскъдно облечената дама Синди. По стечение на обстоятелствата Сет спасява от отдавяне млада хаитянка и двете ѝ деца. Естествено като всеки съвестен човек решава, че трябва да се погрижи за тях, но това само ще му донесе още неприятности. В безспирното издирване на изчезналия куфар към Сет и Синди ще се присъедини един много мил и влюбен орангутан, който ще влоши още повече ситуацията. Следват няколко грабежа и побои, преследване от полицаи, преследване от охранителите на бащата на Тина, който въобще не харесва клетия Сет и се стигне до превземането на пиратски кораб (да, точно така). Все пак сватба има, но дали е на Сет…?

„Никога повече ерген“ е приятна, щура и забавна история, с която да разпуснете. Ще се впуснете в едно шеметно приключение, което ще ви покаже, че ергенските партита невинаги са добра идея. Книгата ще ви гарантира няколко часа много смях, а откачените ситуации, в които се забърква Ергенската тайфа са достойни за една безпогрешна филмова комедия.

*Благодаря на издателство „Бард“ за предоставената възможност!

Блог – интервю с Фиделия Косева: Чудесата са възможни и българските художници на корици могат да бъдат на световно ниво

Фиделия Косева е един от най- талантливите дизайнери на корици. Нейно дело са кориците на едни от най- емблематичните и обичани книги през последните няколко години, сред които „Аристотел и Данте откриват тайните на вселената“, „Белжар“, „И дъхът стана въздух“, „Непокорните диви“, „Творци на съвпадения“, „Толкова близо до хоризонта“ и десетки други прекрасни корици. Сред последните ѝ нови попълнете са новите издания на „Алиби“, „Азбучни убийства“ и „Десет малки негърчета“ от Агата Кристи, които са с ефектен изчистен дизайн. Фиделия ми сподели, че през свободното си време обича да чете книги, които вече си имат корици :). Освен това обича да се разнообразява с компютърни игри. Обича да пътува, да слуша рок музика, да гледа филми и сериали (Netflix!). А в момента естествено следи Westworld и новия сезон на The Handmaid’s Tale. Каква е тайната на перфектната корица? В кой жанр книгите са най- трудни за илюстриране? Какво вдъхновява очарователната дизайнерка и какви книги обича да чете ще научете в следващите редове.

1. Как решихте да станете дизайнер?

 Исках да правя нещо, свързано с книги. Не толкова любовта към рисуването, колкото любовта към четенето, определи с какво ще реша да се занимавам. Бях от онези деца тип „книжен плъх“, които само гледат да се пъхнат в някой ъгъл с книжка. Един ден, мисля че може би бях 9-ти или 10-ти клас, сестра ми ме попита какво бих работила, ако нямах никакви ограничения и аз с присъщата категоричност на тинейджърските години заявих, че искам да правя корици на книги. Не рисуване, не дизайн, не писане – корици на книги 🙂 Проучих коя професия се занимава с това, започнах да ходя на уроци по рисуване, кандидатствах „Графичен дизайн“, приеха ме и едно по едно нещата се случиха като в приказките.

2. Какъв е процеса по създаването на една корица? Кое ви вдъхновява при създаването ѝ?

Процесът при мен започва с четенето. Струва ми се много важно и основно, за да се вникне в книгата. Независимо колко корици на чужди издания разгледаш или резюмета прочетеш, никога не знаеш къде в текста ще се намери някой детайл, който да те вдъхнови. С четене се улавя духа на книгата. После, в идеалния случай, в който срокът не ме притиска, си оставям няколко дни книгата да „отлежи“ в главата ми – драскам си идеи, мисля си за историята, правя списък с варианти какво да се включи в корицата. Накрая сядам и правя проектите, винаги повече от един. Не знам дали е присъщата ми разпиляност или се дължи на факта, че на една книга може да се погледне от много различни ъгли, но не съм способна да направя само един вариант. По-скоро ги „бълвам” и после с редакторите на книгата избираме един, донагласям и финализирам корицата.

3. Четете ли книгите върху, които ще работите или се доверявате на резюме/ атонация?

Тук май вече ти отговорих, въпреки че трябва да призная, че се е случвало, когато срокът е много кратък или книгата е нехудожествена литература, да „прелистя“ файла и да чета предимно ревюта и анотации.

4. Коя беше първата корица, по която работихте?

 Посланическото градче, на Чайна Миевил,издателство Ентусиаст, 2015 г., която и досега ми е една от любимите ми мои корици.

5. В кой жанр книгите са най–трудни за илюстриране?

 В любимия ми – фентъзи жанра. Според мен защото книгата толкова ми харесва, че някак се притеснявам дали ще успея да предам всичко, което искам. Сякаш, когато харесваш толкова историята, страхът от провал ти пречи. Надвиваш го, даваш всичко от себе си и се надяваш, че е достатъчно.

6. Коя е най– любимата ви корица от вашите?

 Нямам само една, доста е трудно да се избере. Бих казала, че любимата ми корица винаги е тази, по която в момента работя, защото тя е запалила въображението ми и чака да я взема от пространството на идеите и да я превърна в реалност. Въпреки това, ще изброя някои, които харесвам, за да не остане този въпрос съвсем без отговор :). Харесвам Белжар на Мег Уолицър, харесвам поредицата Красноглед, която правим с „Изток-запад“, харесвам как се получиха новите издания на Агата Кристи, едно от любимите ми корици е и тази на Сънища на Роуз Инсера, обичам и Толкова близо до хоризонта на Джесика Кох и Светлината, която изгубихме на Джил Сантополо – спирам, казах ти, не е никак лесно.

7. А коя е най– любимата ви книга, по която сте работили?

 Ами пак не е само една, но може би „Трудно е да бъдеш Бог“ на братята Стругацки и „Лордът от планетата Земя“ на Сергей Лукяненко са ми любими, защото са страхотни, смислени фантастики, а „Кладенецът“ на Веселина Седларскаи „Творци на съвпадения“ на Йов Блум са ми любими защото са абсолютно неподдаващи се на жанрово разпределение и адски стойностни и силни книги. Имала съм късмета и честта да работя и по много други прекрасни книги, така че в момента, за да не те отегча спирам дотук с изброяването.

8. Какви книги обичате да четете през свободното си време? Имате ли любим жанр?

 Обичам да чета хубави, смислени книги, но клоня към жанра на фентъзито, напоследък също към фантастиката и т.нар. young adult. Винаги са ми били слабост книгите, в които светът е малко по-красив, малко по-необичаен, малко по-магичен.

9. Коя е книгата, която най– силно ви е повлияла и вие е накарала да промените нещо в живота си?

 Не е една книга, а поредицата на Дейвид Едингс Белгариад, която ми повлия изключително (непоправимо) много в това как си представям идеалните отношения между мъжа и жената, любовта. Героите на Едингс постепенно се превърнаха в представите ми за съвършените хора и нанесената щета е необратима 🙂 „Hopeless romantic“е диагнозата, която можеш и сам да си поставиш след четенето на твърде много фентъзи истории, приказки, исторически романи и хубави книги като цяло.

10. Какво е чувството да знаете, че от вас зависи как ще изглежда книгата, която ще се докосне до читателите?

 Вълнуващо и леко плашещо. Никой не е по-критичен към кориците ми от мен самата, винаги нещо донареждам, побутвам, преправям, старая се да е перфектна, доколкото мога. Също така винаги не съм доволна, но това вече си е друга диагноза. Точно защото съм на първо място читател и на второ дизайнер и знам какво е усещането да се влюбиш в някоя прекрасна корица, а после и в самата книга, този синхрон – хубава корица, хубава книга е това към което винаги ще се стремя.

11.  Какви са тенденциите на кориците през последните години?

 Да стават все по-хубави и по-хубави. Отиват си деветдесетарските колажи и кичозни сблъсъци на стилове и отстъпват на по-изчистени, по-идейни, по-красиви неща. Работата на Kontur Creative и Живко Петров е вдъхновяваща, респектираща и надъхваща ме да вярвам, че чудесата са възможни и българските художници на корици могат да бъдат на световно ниво.

12. Една от най– любимите ми ваши корици е на книгата „Толкова близо до хоризонта„на Джесика Кох. Защо решихте да пресъздадете и илюстровате точно този момент върху корицата?

 Много се радвам, че корицата ти харесва! Четох в ревютото ти, че и историята на Дани е успяла да влезе трайно под кожата ти, книгата някак успява да го направи. Този момент е на корицата, защото беше най-красивият, най-вдъхновяващ, нещо като изблик на светлина и цветове, ярко описание на тази толкова трагична и наистина разтърсваща любов. Аз преболедувах книгата, изстрадах я и честно казано още се присещам за нея, но в корицата исках да уловя пламъка, вулкана, силата на тази нереалистича, незабравима, невъзможна обич. И само да загатна за пропукването, за неизбежното, което неумолимо настъпва, но с това, че слага краен срок на връзката им я прави някак още по-ценна. Сякаш градят свят от цветно стъкло, цветен, красив, крехък, почти незабелязваш първоначалните пукнатини.

13. Издайте ни нещо върху, което в момента работите.

 В момента работя по няколко проекта мога да ти издам за една книга, по която работим с издателство „Ера“ и то не от кого да е от Джилиан Флин. Ще се казва Отворени рани и е наистина много силен психологически трилър. Вече съм си направила няколко варианта и сме на процес избиране и финализиране, след което ще мога да споделя проекта :).