(издателство „Бард“, брой страници 160, цена 12,99 лв)
Нийл Геймън е един от най- колоритните автори на нашето време. Някак естествено му се получава в неговите творби да пресъздава на пръв поглед най- обикновени образи от ежедневието на фона на мрачна и мистериозна атмосфера. Като читател съм запозната с повечето му творби, но никога не се бях докосвала до тях и съвсем случайно „Коралайн“ постави първата ми среща с творчеството на Нийл Геймън. Няма да крия в самото начало на историята, ми беше доста странен неговият стил на писане и заради това подходих с известни резерви към книгата. Но в един момент мрачните и вълнуващи приключения на малката Коралайн до толкова ме бяха погълнали, че не усетих в кой момент съм успяла да се приспособя към нестандартния начин на писане на автора. Срещнах отзиви, че книгата е зловеща и страшна, но се оказа, че далеч не е така и всяко хлапе над десет години с удоволствие би харесало книгата. Всъщност „Коралайн“ не е страшна по онзи първичен начин, който се среща в книгите на ужасите. Авторът по много майсторски начин е втъкал в повествованието онзи страх, който сме запазили дълбоко в съзнанието си- страха да не изгубим родителите си, който с времето става все по-голям и по-голям. Другото, което ми направи впечатление е, че книгата е сравнявана с детската класика „Алиса в страната на чудесата“, което според мен е пълен абсурд. Естествено „Коралайн“, като произведение си има своите положителни качества, но все още не е издържала теста на времето, за да може да я сравним с класиките, с които сме израснали.
Семейството на Коралайн се мести в нова къща, която е разделена на няколко апартамента, които са обитавани от доста странни и ексцентрични съседи- две застаряващи актриси и един шантав господин, който тренира мишия си цирк. За съжаление това се оказва единствената промяна в жоживо на малката Коралайн. Майка ѝ и баща ѝ все така усърдно работят и нямат абсолютно никакво време за нея. След като вече е изчела всичките си книги, а играчките ѝ са ѝ омръзнали, единственото, с което остава да се разнообрази е да започне да изследва новата къща и нейните околности. След запознанството със съседите от приземния и таванския етаж, Каролайн решава, че приключенията за нея са приключили, докато не установява, че в техния апартамент има заключена врата. Майка ѝ казва, че тази врата не води на никъде, но дали е така? В света на възрастните Коралайн се чувства пренебрегната и отритната (всички я наричат Каролайн, а не Коралайн) и без колебание детският ѝ авантюристичен дух решава да надзърне зад затворената врата, която я отвежда в една… мечтана паралелна реалност. В този нов за нея свят, тя има идеалното семейство- майка ѝ готви любимите ѝ храни, а баща ѝ е готов да изпълни всяко нейно желание. Първоначално Коралайн е въодушевена и заинтересована от тази паралелна реалност, но постепенно осъзнава, че това е един фалшив и опасен свят, в който ако не направи нещо, той ще я погълне. Залогът е животът на нейното семейство. А един причудлив котарак ще донесе малко забава и цветно настроение насред мрачните краски на историята.
„Коралайн“ е една причудлива и мрачна история, която е наситена с онова вълшебство присъщо за детските приказки. Малката Коралайн ще ви въведе в едно опасно и вълнуващо приключение, което ви уверявам, че дълго няма да забравите. А един очарователен черен котарак ще внесе забава и хумор в най- напечените моменти. „Коралайн“ е прекрасно увлекателно четиво за малки и големи. И за финал един съвет от мен: понякога затворената врата, е по- добре да стои заключена…
„До кога ще чакаме бащите“ е приютила онзи автентичен български дух, който сякаш сме изгубили някъде по пътя. Изключително топла, уютна и сърцата история, която вярвам ще разчувства повечето от вас. Изключително мило ми стана, че книгата се развива в едно китно българско сърце. Като човек, който е прекарвал летните си ваканции на село, ми беше изключително приятно да се потопя в тази позната обстановка и да се почувствам поне замалко отново безгрижно хлапе. В книгата има най- разнообразни теми, които определено ни дават храна за размисъл- за доброто и лошото в хората, неправдата, тормозът в училище, отношенията между деца и родители, съвременния живот, който е изпълнен с безброй трудности и несполуки, и всичко това погледнато през невинните детски очи и мисли. Още преди да започна книгата ми беше много любопитно как ли са успели да се съчетаят двамата автори, защото все пак са от различни поколения, вероятно имат различни представи за живота и като цяло за написването на историята. Но наистина останах приятно изненадана от перфектния синхрон между двамата и лично аз, не успях да различа стиловете им. Личеше си, че авторите са си сътрудничели с много желание и хъс за работа, и наистина им се е получило. В самото начало книгата ме изненада с изказът на разказвача, който сякаш беше изваден от някой разказ на Елин Пелин, но след няколко глави успях да се синхронизирам с него и ме накара да се почувствам по- близка с очарователните малки герои.
Хареса ми колко пълнокръвно авторите са изгради двата детски персонажа Митка и Макс в историята. Бяха толкова лъчезарни, добри и скромни момчета, че неусетно читателя се привързва към тях- към техните неволи и радости, остроумните разговори, които провеждаха помежду си, към малките им пакости. Въпреки трудния си живот Митка никога не се предаваше и винаги откриваше някаква малка частичка утеха и вяра в себе си, която му даваше силата отново да изправи глава и да продължи напред. Притежаваше безброй положителни качества, но най- голямото му според мен беше чувството му за справедливост. Въпреки че беше подложен на тормоз от по- големите момчета, никога не се страхуваше да им се опълчи и да изрази истинското си мнение за тях. Митка за мен е един вдъхновяващ пример за всички онези деца, които поне веднъж са изпадали в неговото положение. От друга страна Макс за мен беше най- големият образ в книгата. Винаги има собствено мнение за всичко, дори и когато то не е потърсено. А препирните с учителите ми бяха адски забавни и неведнъж съм се смяла на глас. Такива бисери изкарваше, че в момента съжалявам, че ни си отбелязах поне няколко, за да ви ги покажа. Въпреки на пръв поглед две хлапета Митка и Макс понякога водеха сериозни разговори за живота, семейството, образованието, възпитанието, за българското село, което малко по- малко изчезва, а тъжното е, че в него има още толкова много красота, топлина и български дух.
След убийствения финал на предишната книга, в който семейство Лолес успя да създаде част от своето добре планирано отмъщение, а Райли успя да си „открадне“ чаровната и сладка Ели, то в „Разплата“ на сцената излиза Бран, за да изпълни своята част от плана. Неговата цел е една от най- влиятелните жени в шоубизнеса. Представете си я нещо средно между Круела Девил и Миранда Прийстли („Дяволът носи Прада“) само, че още по- зла тяхна версия. Патриша определено е доста коварен и хитър противник, затова Бран решава да се прицели в една от най- ценните ѝ и скъпи мишени, а именно асистентката ѝ Карли. Решава да я спечели на своя страна, като ѝ разказва подробно за плана на клана Лолес да унищожи веднъж завинаги Патриша Кейн. Голям риск от негова страна, но ми хареса, че рискува и не сгреши. Целта му е да се внедри в обкръжението на Кейн и да я унищожи отвътре. Въпреки, че отначало Карли беше използвана само като средство за постигане на целта, то в един момент нещата коренно се преобърнаха.
Карли е изключително талантливо, очарователно и добро младо момиче, което притежава завидни таланти, но заради ниското си самочувствие и неувереността в своите качества е загубила безброй възможности, чрез които да изплува на повърхността. В началото, когато е постъпила на работа при Патриша си е мислила, че е получила мечтаната работа, заради която всяко момиче е готово да направи всичко, за да я получи. За съжаление твърде бързо осъзнава, че зад бляскавата фасада далеч не всичко е розово. За капак на всичко бившия ѝ съпруг и завещава огромен дълг, който тя трябва да изплати. Накратко казано- живота ѝ се превръща в пълна бъркотия от несполуки. Хареса ми колко добродушна и мила беше към всички, но не ми допадна наивността, която проявяваше на моменти. Запознанството и с Бран, а ѝ по-нататъшните им взаимоотношения повлияха на Карли изключително благоприятно. Започна да се цени, да проявява характер, когато е необходимо и да обича самата себе си. Освен това притежава възхителни умения в кулинарията, които Патриша си присвоява, за да поддържа имиджа си на добра и перфектна домакиня за своето лайфстайл предаване. За Карли това не е проблем да бъде в сянката на шефката си, защото тя просто се радва, че може да помогне и да бъде оценена от нея макар и минимално. Но, когато Бран я запознава детайлно с истинския образ на Патриша и какво чудовище всъщност е тя, Карли решава да се включи в плана за нейното унищожаване.
Камий Прийкър е млада журналистка, която работи в не толкова известен вестник в Чикаго. За да придобие по- голяма аудитория от читатели, шефа на Камий решава да я изпрати в родното ѝ градче, за да отрази две брутални убийства на момиченца. Камий колкото ѝ да не иска да се върне там, все пак се съгласява. За Камий малкият град Уинд Гап е място свързано с лоши спомени, от които с радост е избягала при първата отдала ѝ се възможност. Изминали са над десет години от последното ѝ посещение, но още със самото си пристигане в града миналото я връхлита като ураган. Причина за всички лоши спомени, все пак има и това е майка ѝ. Двете не поддържат връзка от години, а с по- малката си сестра почти не се познават.
