Блог – интервю с Радостина Николова: Мотивират ме срещите с деца и добрите книги, които чета

Радостина Николова е автор на поредицата „Приключенията на мотовете“, самостоятелната „Моите красиви рога“, картинната книга „Кико без крила“ и „Шантавия до шия“. Отличена е с три награди „Бисерче вълшебно“, има две номинации от литературните награди „Перото“, както и приз „Детски писател на годината“ за 2019г. от Столична библиотека. Едно от най- големите постижения на младата писателка е международният успех, който постигна с поредицата „Приключенията на мотовете“ в Китай през 2018 година. Завършила е английска филология и творческо писане в Софийския университет.

  1. Здравейте, Радостина. Представете се накратко.

Здравейте, казвам се Радостина. На 34 съм, но нерядко се чувствам на 4. Имам дъщеря, 18700 мота и още цял куп герои, които се подвизават из главата ми. Обичам да работя, да творя, да се разхождам и да пътувам. Чета от 3 до 7 книги едновременно, но обикновено пиша само по една. Освен това имам издателство. „Мармот“ е най-малкото ми дете и като такова ангажира най-много от вниманието ми. Но пък колко щастлива ме прави само!

2. Как започнахте да се занимавате с писане и кое ви мотивира да продължавате?

С писане се занимавам откакто се научих да държа химикал. Всъщност това не е особено коректно, защото до ден днешен не умея да държа химикал, както трябва. Да усетя, че искам да разказвам истории, се случи преди малко повече от 10 години. Мотивират ме срещите с деца и добрите книги, които чета. Колкото повече чета, толкова повече ми се разказва. Колкото повече общувам с деца за книги, толкова повече ми се пише за детския свят.

3. Кои са основните особености в писането за деца?

Няма особености. Най-важното е да бъдеш себе си и да бъдеш открит. Забрави позицията си на възрастен и просто говори на децата така, както би искал някой да разкаже история на теб. В това вярвам аз.

4. Какво представляват мотовете? Как се родиха тези очарователни добродушни същества?

Родиха се спонтанно преди години. Те са привлекателни с необичайната си външност и благ характер. Мисля, че именно това, че са странни, привлича и децата към тях. Те обичат измислени герои.

5. Приключенията на мотовете са издадени в Китай. Трудно ли беше да се пробие в такъв огромен мащаб?

Разбира се. Което идва да затвърди, че нищо не е невъзможно, когато полагаш усилия в конкретна посока.

6. Илюстрациите във всички книги за мотовете са дело на Мелина- Елина Бондокова. Лесно ли успяхте да си сътрудничите в създаването на илюстрованите образи на мотовете?

Отначало имаше момент на напасване. Все пак и в моята глава тези герои нямаха конкретен образ. Съответно хем трябваше тя да се води по моето описание, хем да създаде нещо, в което аз самата ще открия героите си. След десетина (че и повече) скици, успяхме да открием образа. След това не съм се бъркала на Мел. Тя е професионалист и успя да влезе в света им и да го претвори по прекрасен начин.

7. Притежател сте на три награди „Бисерче вълшебно“. Какво значи за вас това признание?

Радва ме. Самата награда не е нищо повече от статуетка. Тя е върха на айсберга, а това, което е отдолу е много по-ценно – че една инициатива, поведена с хъс и упоритост преди години успя да увлече толкова много деца да четат и гласуват за любимата си книга. Дали това ще е някоя от моите книги или друга книга, за мен е без значение. Истинската победа е увеличаващият се брой на четящите деца с мнение. Там са насочени усилията на всички ни.

8. Покрай работата ви се срещате с много деца. Какви са техните впечатления от мотовете?

Любпитни са да узнаят още и още. От което работата и срещите ми с деца добиват смисъл.

9. Кои са вашите любими детски книги?

Ще изброя само няколко, защото са доста. „Училище за клоуни“ (Едуард Успенски), „Маншон, Полуобувка и мъхеста брада“ (Ено Рауд), „Дядо Коледа и четиридесетте разбойника“ (Братя Мормареви), „A Hole is to Dig“ (Рут Краус).

10. Какво ви вдъхновява?

Всичко, а понякога нищо. На моменти вдъхновението може да дойде от случаен звук на улицата. Друг път сядам пред празния лист и просто започвам да пиша, докато историята не потече.

11. Какви съвети бихте дали на начинаещите писатели, които искат да създават детска литература?

Да четат, да открият своите любими писатели, да видят какво точно им харесва и така да започнат да формират своя почерк. Накрая просто да напишат книгата, която искат да прочетат и ще достави удоволствие на тях. Аз обичам да се изненадвам, докато пиша. Ако успеят да се изненадат самите тях с това, което им хрумне, значи са на прав път.

12. Какво да очакват малките и големи читатели от вас в близко бъдеще?

Една моя поредица за прохождащи читатели и прекрасни книги от издателство „Мармот“, по които работим вече месеци и ще излязат през есента. Нямам търпение от името на авторите им и децата, на които предстои да ги прочетат.

„Убийство в метрото“ – Мейвис Дориъл Хей

(издателство „Еднорог“, брой страници 352, цена 15,90 лв)

Почитателите на класическия британски криминален роман ще бъдат очаровани от интригата, забъркана от Мейвис Дориъл Хей в „Убийство в метрото”

„Убийство в метрото“ е първата книга от новата поредица на издателство „Еднорог“ „Класически криминални романи“. В поредицата са включени криминални романи, писани в така наречената „Златна епоха“ на жанра. Честно казано не бях чувала за Мейвис Дориъл Хей, но успя да ме очарова с добре написаната история, за която ще ви говоря в следващите редове. За съжаление авторката има издадени само 3 романа, защото с приближаването на Втората световна война приоритетите ѝ се преобръщат. Но безспорно книгите ѝ остават отпечатък в литературата, като са сравними с най- добрите образци на жанра. Стила на авторката ми допадна, защото е лек, ненатрапчив, набляга повече на действието, отколкото на дълги и скучни описания, но въпреки това описанията са напълно достатъчни в нужните моменти, за да изградят пълнокръвна картина. Историята грабва още в самото начало, а атмосферата носи онова класическо ретро усещане, което те пренася в една друга епоха. Лично аз харесвам подобен тип истории, които те карат да развихриш дедуктивните си умения, отколкото да бъдат изпълнени с кървища и гадости. Ако харесвате историите за Еркюл Поаро, Шерлок Холмс и книгите на Антъни Хоровиц, то обърнете внимание и на тази книга напълно в духа на най- добрите криминални романи.

Госпожица Понгълтън е намерена удушена на стълбите на една метростанция. Удушена е с каишката на кучето й. Съжителите ѝ от пансиона „Фрамптън“ не са съсипани от скръб заради смъртта на досадната стара дама, защото е била с доста непоносим характер. Разбира се, започва разследване, в което учудващо полицията не заема голямо място. Всички обитатели на пансиона имат свои теории за самоличността на убиеца и съвсем неусетно се включват в издирването му. Заподозрени не липсват, а напротив – те са в излишък. Кой е извършителят и какви са били неговото мотиви, ще оставя на вас да разрешите загадката.

Мейвис Дориъл Хей е създала една цветна, колоритна и забавна палитра от персонажи. Образите им са създадени много прецизно и индивидуално, а тънкия английски хумор, който струи от страниците на романа, прави четенето му много приятно и леко. Като всеки криминален роман от самото начало имаме заподозрян – тук беше Базил, племенникът на госпожица Понгълтън. Това момче беше толкова неадекватно в действията, че на моменти чак ми ставаше жал за него. Всички доказателства сочеха, че именно той е извършителя, а лъжите, които бълваше на една след друга още повече доказваха вината му. А ѝ да не забравяме, че той имаше най- голям мотив да отстрани леля си. Имаме и типичната жертва в лицето на Боб. От километри си личеше, че е натопен по една или друга причина. Джери, годеникът на Берил, племенничката на госпожица Понгълтън, който е бил в метростанцията по време на убийството е един от многото заподозрени. А ѝ той има мотив да го направи. Има доста заподозрени, всеки с кой по невероятна версия за събитията, но кой е той?

Дамското присъствие в романа също блести с многостранни и интересни героини. Сиси – една от живущите в пансиона беше една от онези жени, които с всичко и за всеки са осведомени или накратко казано – клюкарката. Но въпреки това не беше досадна и на мен ми беше интересно да проследявам включванията ѝ в историята. Бети – приятелката на Базил. Това момиче имаше страшно спокойствие и непоклатим характер. Лично аз не бих издържала неадекватното поведение, непрестанните лъжи и вятърничавото държание на Базил. В началото госпожа Даймър ми беше леко дразнеща, но с напредването на историята, нейният персонаж все повече ми допадаше. Възхитих се с каква лекота пое разследването в свои ръце, сигурна, че нещо не е наред. А след една открита улика в един стар вестник госпожа Даймър се превърна в един истински Шерлок Холмс. А и успя да събере доста солиден материал за следващата си книга.

„Убийство в метрото“ събира в себе си всички съставки на класическия британски криминален роман – напрежение, хумор, неочаквани обрати, щипка романтика и, разбира се, изненадващ финал. А цветната, колоритна и забавна палитра от персонажи, ще направят четенето на романа още по- приятно и вълнуващо. Ако харесвате историите за Еркюл Поаро, Шерлок Холмс и книгите на Антъни Хоровиц, то обърнете внимание и на тази книга напълно в духа на най- добрите криминални романи.

*Благодаря на издателство „Еднорог“ за предоставената възможност!

„Присъдата е смърт“ – Антъни Хоровиц

(издателство „Еднорог“, брой страници 352, цена 21,90 лв)

„Когато хората пазят тайни, тайните имат неприятното свойство да загниват. Така могат да станат отровни. И смъртоносни.“

След „Мозайка от убийства“ Антъни Хоровиц се превърна в един от любимите ми автори. Освен, че жъне огромни успехи като сценарист, драматург и журналист, Хоровиц достойно може да се нареди сред най- добрите съвременни писатели. Доказва го и факта, че именно той получава правото и огромната чест да заговори с гласа на сър Артър Конан Дойл, пишейки нови приключения за Шерлок Холмс. Стила на писане и начина по който представя историите си са напълно издържани в стилистиката на класическия криминален жанр. Допадна ми, че самият Хоровиц е герой в собствените си романи, което за мен ги прави още по- оригинални и интересни, защото не съм срещала този похват в други книги. Определено Хоровиц притежава чувство за хумор и голяма доза самоирония, което пък го прави много симпатичен автор. Романите му са интелигентни, увлекателни, добре написани, поддържат напрежението и с лекота си играят с въображението на читателите. Ако харесвате класическите криминални романи, ако харесвате романите на Агата Кристи и историите за Шерлок Холмс, то и за миг не се колебайте да се запознаете с творчеството на Антъни Хоровиц.

„От самото начало знаех, че не беше добра идея. Аз съчинявам истории; предпочитам да не обикалям да ги търся из града. Още по-важното е, че обичам аз да ръководя книгите си. Нямах никакво желание да се превръщам в техен герой, при това второстепенен: вечният помощник.“

„Присъдата е смърт“ е втората книга от поредицата за детектив Даниъл Хоторн, който разкрива мистериозни убийства с помощта на Антъни Хоровиц. Историята започва с жестокото убийство на известния и уважаван бракоразводен адвокат Ричард Прайс. Той е намерен в дома си с глава, разбита с бутилка вино, която струва две хиляди паунда. Освен, че е натрупал солидно количество врагове по време на дългогодишната си кариера, съвсем наскоро писателката Акира Ано публично го е заляла с чаша вино и е заплашила, че ще го убие именно с бутилка вино. На пръв поглед всичко е ясно – има свидетели на въпросната случка, имаме заподозряна. Тогава къде е мистерията? Но при Хоровиц нищо, ама абсолютно нищо не е каквото изглежда. Детектив Даниъл Хоторн и Антъни Хоровиц, изпълняващ по неволя ролята на доктор Уотсън, тръгват по заплетена следа, която ще доведе до друга загадъчна смърт, останала далеч в миналото…

„Защо никой не казва истината, когато е било извършено убийство? Човек би си помислил, че хората ще се надпреварват да оказват съдействие – но не, нищо подобно. Вместо това сякаш се редяха на опашката за заподозрени.“

В „Присъдата е смърт“ авторът е в главната роля, като се опитва да разгадае няколко преплитащи се сюжетни линии, една, от които е тази за детектив Хоторн, който все така упорито успява да запази личния си живот в тайна. Колкото повече Хоровиц опитва да опознае живота на своя партньор, толкова повече се заплитат мистериите около Даниъл Хоторн. А междувременно любопитството на читателите се усилва – какво същност крие Хоторн и защо всячески се опитва да скрие личният си живот?

„Не си бях представял, че някога ще преживея нещо подобно. Агата Кристи не го беше описала, нито някой друг от авторите на криминални романи, за които се сещах: този миг, в който детективът разбира всичко и истината се явява пред очите му. Защо Поаро никога не засукваше мустаците си от задоволство? Защо Питър Уемзи не подскачаше във въздуха от радост?“

Наистина е странно, че един от главните герои в романа е неговият автор. Но участието на Хоровиц е романа се е получило изключително сполучливо. Неговият герой е умен, интелигентен, любопитен, очарователен и проницателен. И в тази си книга Хоровиц засяга обществени и морални проблеми, които са умело вплетени в сюжета. С известна ирония автора описва и издателският бизнес. Проследяваме отношенията между издатели и автори, които пишат комерсиални книги и съответно печелят повече пари. Проследяваме и един малък литературен клуб, в който Хоровиц бива въвлечен, като гостуващ автор. Накратко в романа освен, че разследваме няколко случая, междувременно има цял куп детайли, които правят историята реална и имаш чувството, че познаваш всички хора и си част от случващото се. Диалозите са стегнати, героите са изключително пълнокръвни и многопластови, а загадките се сипят една след друга, оставящи след себе си повече въпроси, отколкото отговори. И точно в това се крие тайната на добрия криминален роман.

„Присъдата е смърт“ е поредната изключително добре поднесена и интересна история от Антъни Хоровиц. Тандемът Даниъл Хоторн и Антъни Хоровиц се впускат в поредното мистериозно разследване, което ще ги отведе няколко десетилетия назад в миналото и в една пещера, която очаква да разкрие тайните си. Интелигентен, увлекателен, добре написан и поддържащ напрежението, романа ще ви очарова във всяко отношение.

*Благодаря на издателство „Еднорог“ за предоставената възможност!

„Кралица на нищото“ – Холи Блек

(издателство „Ибис“, брой страници 276, цена 14,90 лв)

„Кралица на нищото“ за последен път ще ни пренесе в Царството на феите, където Джуд ще се развихри докрай. Този път всичко е много по- опасно, вълнуващо и епично. Ще се насладим на ожесточени битки, крайно изненадващи обрати и един убийствено добър финал, който вярвам е удовлетворил голяма част от феновете на трилогията. Хареса ми, ще действието се развива супер динамично, атмосферата е наситена с напрежение и адреналин, а враговете са по- опасни и непредвидими от всякога. Холи Блек за пореден път е описала толкова красиво и омагьосващо света на елфите – всеки един детайл е изпипан до съвършенство. Описанията и този път са много стегнати и са поднесени, където трябва, а не служат просто за запълване на страниците. С тази трилогия Холи Блек се наред сред писателите, чието творчество следя с интерес. Обожавам този толкова колоритен и пъстър свят, който е изградила. Обожавам Джуд и Кардан, като двойка. Харесаха ми интригите, битките, борбата за власт над короната – вълнувах се за всяко едно действие на героите. Единствено мога да съжалявам, че и трите книги са толкова кратки (около 300 страници всяка). Определено Царството на феите имаше възможността да разгърне потенциала си докрай. Лично аз, когато харесам един такъв мащабен и интересен свят, искам да чета колкото се може повече за него. Тайно се надявам един ден Холи Блек да се завърне отново към всичко това – поне с някоя новела.

„- Всяка власт е прокълната – казвам. – Най- лошите сред нас са готови на всичко за власт, а онези, които са най- достойни за нея, не я искат. Но това не означава, че могат вечно да бягат от отговорностите си.“

След събитията, които се случиха в „Злият крал“, Джуд е в изгнание в света на смъртните. И така Джуд се превръща в кралица на нищото. Разбира се, говорим за Джуд Дуарте, а както знаем тя по- никакъв начин не може да стои мирно и да върши нормални неща. Затова тя става ловец на най- различни същества, които идват от света на елфите, а целта им е да навредят на хората. На една от поредните си мисии Джуд се запознава с Грима Мог, която преди е предвождала армията на Кралството на зъбите. Запознанството им е придружено с една супер ожесточена битка, но впоследствие Джуд ще открие верен съюзник в лицето на Грима Мог.

„Никой пир не е твърде изобилен за умиращия от глад.“

След това кърваво преживяване неприятните изненади за Джуд не свършват. У дома я очаква Тарин, за да я моли за услуга. А услугата е следната – Джуд трябва да се престори на Тарин, за да премине разпит за убийство, което тя е извършила. Макар забраната да се връща в Царството на феите по абсолютно никаква причина, Джуд с лекота приема предизвикателството. Доста се учудих на лекотата, с която Джуд се съгласи да помогне на Тарин, предвид колко много пъти беше предадена от нея. Дали ще успее да заблуди Мадокс, Кардан, Ориана, ще оставя на вас да разберете. Предстои решаваща битка, която Мадокс е твърдо решен да спечели независимо от цената. Джуд, разбира се, също е готова на всичко. Двамата привличат съюзници. Кой от двамата ще спечели битката и властта над Елфхейм? Предстои един епичен финал, в който ще се случи абсолютно всичко.

„Казах, че ако не мога да бъда по- добра от враговете си, тогава ще стана по- лоша. Много, много по- лоша.“

Джуд е персонаж, който е изграден адски добре, както с лошите си черти, така и с добрите. При нея нямаме някакво безумно идеализиране, което доста често се среща в YA книгите. От първата книга до края на тази тя извървя труден и дълъг път, който още повече кали характера ѝ. В „Кралица на нищото“ виждаме Джуд още по- нахъсана, целеустремена и готова за решаващата битка, която ще определи съдбата ѝ веднъж завинаги. Хареса ми, че с Кардан най- накрая изясниха отношенията си и заработиха в екип. Въпреки че Тарин ми остана безразлична до края на трилогията (така ѝ не успя да ме спечели с нищо) ми допадна, че двете с Джуд си изясниха отношенията и показаха, че могат да бъдат сплотени сестри. Случката около Кардан и неговото „преобразяване“ отначало ми беше адски изсмукано от пръстите – отне ми известно време да свикна с тази част от историята, но ми хареса, че Джуд бе готов на всичко, за да спаси Кардан.

„Цял живот пазих сърцето си. Пазех го толкова добре, че можех да се държа така, сякаш изобщо нямам сърце. Дори сега то е опърпано, проядено от червеи и грапаво. Но е твое.“

И като стана дума за Кардан, неговото израстване във всяко едно отношение беше огромно. Всички си спомняме какво леке беше в „Жестокият принц“ и донякъде в „Злият крал“. През цялото време ме объркваше с постъпките си, които в един момент го показваха в добра светлина, а в следващия виждахме онзи самонадеян хлапак от първата книга. Несъмнено доказа, чрез своите идеи и добре изградени планове, че може да бъде достоен крал, който да управлява своя народ. Джуд успя да разкрие онази добра и мила страна, която Кардан е таял в себе си прекалено дълго време. Джуд успя да го промени и да му покаже, че може да бъде един прекрасен и достоен млад мъж. Определено бяха супер сладка и харизматична двойка, която успяваше да ме усмихва, разсмива, ядосва, дразни, но винаги четях с интерес, когато имаха общи сцени. За тези двамата мога да чета още и още книги за тях.

„- Живяхме твърде дълго с броните си, ти и аз. И сега не съм сигурен, че знаем как да ги свалим.“

„Кралица на нищото“ е епичен и вълнуващ край на една от най- добрите фентъзи поредици, които съм чела. Няма да забравя този вълшебен свят, който е изградила Холи Блек, изпълнен с магия, красиви и ефирни елфи, и два от най- запомнящите се образа в YA литературата. Мрачна, динамична, непредсказуема и вълшебна приказка за власт, предателства, надмощие и една корона, за която ще се пролее много кръв. Решаващата битка за короната е по- ожесточена от всякога. Кой ще спечели битката? Кой ще оцелее? „Кралица на нищото“ ще ви даде всички отговори в тази незабравима финална част.