Здравейте, книжни приятели!
Днешната ми публикация ще бъде малко по различна от обичайните ми ревюта. Благодаря на Криси от Krisijustlovetoread , която отново се сети за мен и ме тагна. Годината с бързи и неусетни темпове върви към своя край и разбира се, следват обичайните равносметки, които всеки от нас си прави. В следващите редове ще прочетете накратко част от моите книжни равносметки. Аз няма да тагвам никого, затова нека всеки се чувства поканен да направи този много приятен таг.
Има ли книги, които си започнал/а тази година и трябва да довършиш?
Не. Тази година всяка книга, с която съм се захвала съм я прочитала от кора до кора.
Имате ли есенна книга, която да ви подготви за края на годината?
Наскоро прочетох „Джойленд“ на Стивън Кинг, която според мен може да се впише в тази категория. През цялото време историята носи едно меланхолично есенно настроение, което по някакъв начин те настройва за есенните дни. Самата история много ми хареса и повече какво ме впечатли в нея ще споделя в предстоящото ѝ ревю.
Има ли нова книга, която все още чакате да излезе?
Толкова много книги излизат постоянно, че е неизбежно да не си харесам нещо. Едни от книгите, които чакам с най – голямо нетърпение са третата част за историята на Джуд и Кардан от Холи Блек; втората част на книгата „Истории за лека нощ за момичета бунтарки“, която предстои да излезе на български от издателство „Хермес“ и поредната супер сладка коледна история на Джени Хейл „Всичко започна на Коледа“. Със сигурност има още книги, които чакам с нетърпение, но в момента се сещам само за тези.
Кой 3 книги искате да прочетете до края на годината?
Имам цял куп с набелязани книги, които искам да прочета колкото се може по – скоро, но щом трябва да бъдат само три, нека да са:
1. „Зъл мрак, угаснали звезди“ от Стивън Кинг. Книгата е сборник от четири разказа в стила на Краля. Тези дни ще си поръчвам книгата и мисля с нея да започна месец ноември.
2. „Огън на леда“ от Мариана Запата – все пак зимамата ще ни връхлети съвсем скоро и със сигурност ще искам да се потопя в някоя подобна история.
3. Зимата на нашето недоволство“ от Джон Стайнбек – една от класиките на любимия ми Стайнбек, която смятам да прочета до края на годината.
Има ли книга, която мислите, че може да ви шокира и да стане новата ви любима книга?
Разбира се. Всяка книга, която започна да чета има потенциал да се превърне в новата ми любима книга. Друг е въпроса колко от книгите се справят с тази задача. Имам големи очаквания към „Ирландецът“ от Чарлз Бранд, която съвсем скоро ще излезе на голям екран с едни от най – великите легенди в киното. Смятам, че книгата ще ми хареса и нямам търпение да се сдобия с нея, за да разбера със сигурност.
Правите ли си вече книжни планове за 2020 година?
Все още не. Подобни планове обикновено правя в края на декември. Разбира се, смятам да продължа с развитието на блога и социалните ми мрежи. През следващия месец ще изтупам от „прахта“ една моя много любма рубрика в блога. която бях изоставила за повече от година, но се надявам през следващата година тя да успее, да се развива все повече и повече.
В „Сборище на сенки“ срещаме онази импулсивна, смела, сприхава и вечно забъркваща се в неприятности Лайла, която винаги е готова с лекота да се сдобие с някой нож. Но в развитието на историята виждаме и нейната промяна, която се дължи на новопридобитите ѝ сили, които постепенно увеличават мощността си. Въпреки, че е завладяна от това, Лайла все повече се чуди какво всъщност е тя, докато с малки крачки се приближава до това да намери мястото си в един нов свят, който до скоро е чувствала за напълно чужд. В хода на историята успя да усвои магията си, която я изпробваше срещу съперниците си в Елементалните игри. През цялото време ме забавляваше с чувството си хумор, което проявяваше и в най- напрегнатите ситуации, които се досещате, че не бяха никак малко. Със сигурност има още какво да ни покаже момичето с душа на пират, а повярвайте ми в третата книга предстоят да се случат епични моменти.
Изминали са четири месеца от раздялата с Лайла и Кел е изпаднал в меланхолия. Разбира се, това му състояние се дължи и от части на обвързващото заклинание, с което спаси брат си Рай и свързаха животите си завинаги. Смятан за единствения останал жив антари Кел се чувстваше в капан в двореца и дори брат му рядко успяваше да го разведри. Въпреки огромната жертва, която направи за бъдещия престолонаследник Кел се сблъскваше с хладното отношение на краля и кралицата, за които вече не беше техен син, а просто спасителя на кръвния им син Рай. Но благодарение на връзката между Кел и Рай имахме възможността да видим цял куп забавни, хубави и не толкова добри моменти, които бяха придружени със заплахи, но винаги водени от братска любов и доверие. Кел реши да се противопостави на кралското семейство, като се включи в Елементалните игри, които успяха да възвърнат поне за малко предишното му „аз“. Все още неговото минало и произхода му остават забулени в загадки и мистерии, които допълнително предават допълнително обаяние към образа му. В тази книга определено се забелязваше развитието на връзката между Лайла и Кел. Малкото моменти, които им бяха отдадени в историята бяха наситени с много емоции.
В „Сборище на сенки“ се появява един нов герой, който е готов с един замах да заеме специално място в историята. Алукард Емъри капитана на кораба „Среднощно острие“, на който се качва Лайла. Двамата трудно спечелиха доверието си един към друг, но впоследствие изградиха много силна и стабилна връзка. За мен Алукард беше мъжката версия на Лайла, защото пеитежаваха толкова идентични качества, че сравнението беше неизбежно. Алукард определено е новото свежо попълнение в историята, като в допълнение беше придружен с щипка мистерия, магия и лека драматичност на моменти. Няма как да не отбележа изненадващата му връзка с кралското семейство и по- специално с принц Рай. Част от главите бяха посветени на Белия Лондон, който след унижаването на близнаците Дейн си има нов господар. В историята се появява и още един нов персонаж, който след себе си ще донеси само разруха и много опасни моменти, в които ще се намират нашите герои. Един от най- големите ми моменти в историята бяха Елементалните игри или „Есен Таш“, в които участие вземат магьосници от всички краища и територии на Червения Лондон. Благодарение на този турнир имахме възможността да се насладим огромно количество магия и качествени битки между едни от най- добрите и могъщи магьосници.
Действието тук се развива пет месеца, след събитията в края на първата книга. След разкритието, че Оук е наследник на трона, Джуд се заема с нелеката задача да опази малкия си брат от интригите, манипулациите и опасностите, които го грозят. Затова го изпраща в света на смъртните, което според нея е по- малкото зло. За да постигне своя план, тя решава да сключи сделка с Кардан, в замяна на която той се заклева да ѝ служи една година и един ден. Така Кардан се превръща в нейна марионетка, а Джуд се превръща в истинския господар на Елфхейм – под прикритие. Доста смели и дръзки постъпки за едно смъртно момиче, което е заобиколено от елфи. Но царуването се превръща в съвсем нелека задача за Джуд, когато имаш за „съюзник“ Кардан, който непрекъснато се опитва да подкопае авторитета ти. Действието още повече ескалира, когато Джуд разбира, че някой от обкръжението ѝ възнамерява да я предаде. И на всичкото отгоре, тя трябва да се пребори със собствените си и объркани чувства към злия крал Кардан.
Харесвам го това момиче и това е! Още в първата книга ми направи огромно впечатление със своите безспорни качества на лидер, въпреки подценяването и постоянното унижение, на което подложена от страна на елфите. Тук виждаме Джуд значително променена. Сега е още по- целеустремена, безкористна и настоятелна в решенията, които взима. Премина през неочаквани изпитания, които не успяха да я сломят, а я направиха още по- силна и борбена в това да се докаже, че не е обикновено смъртно момиче, а елф равен на всички останали. Действията и решенията, които взимаше в повечето случаи бяха доста хладнокръвни и на моменти се усещаше, че тя все повече и повече губеше от своята човешка същност. И в един момент започваш да се замисляш, дали проявената от нея жестокост е породена от безсилие и импулсивност или амбицията за доказване и власт погубват човешкото в нея. Определено нямам търпение за следващата книга, за да видя до колко още авторката ще съумее да разгърне образа на Джуд.
В тази част на лошото момче от Царството на феите му е отредено значително по- голямо участие. За мен Кардан все още си остава един от най- противоречивите образи в поредицата, но точно заради това и ми е толкова интересен. През цялото време ме объркваше с постъпките си, които в един момент го показваха в добра светлина, а в следващия виждахме онзи самонадеян хлапак от първата книга. Несъмнено доказа, чрез своите идеи и добре изградени планове, че може да бъде достоен крал, който да управлява своя народ. Но имаше моменти, които показваха, че все още не умее да се държи нормално с хората, които държаха най- много на него. Като потенциален наследник на трона Кардан цял живот е бил заобиколен от елфи, които са задоволявали всяка негова прищявка. Бил е заобиколен е от хора, които са били с него заради хилядите облаги. Сега вече, като крал Кардан вижда и другата страна на монетата, че когато остане сам и осъзнава, че всъщност няма много хора, на които им пука истински за него. Въпреки взаимната си неприязън един към друг, Кардан показа, че се интересува от Джуд и иска тя да бъде в безопасност. И двамата показаха, че могат да си бъдат взаимно полезни и всъщност са доста добър екип. Докато в края на книгата не се случи един огромен обрат… жал ми е за Кардан, като си помисля как само ще му го върне Джуд.
Една млада жена е оставена на пусто поле в изключително лошо състояние, но противно на очакванията тя успява да оцелее, но се оказва, че е изправена пред друг проблем – не помни коя, нито какво я е довело до това състояние. Дали това не е предпазна реакция на ума ѝ, който иска да я предпази от болезнените спомени? За добро или лошо младата жена има възможността да започне живота си на чисто, а с това и идва новото ѝ име Уотър заради малката скрита татуировка върху тялото ѝ – единствената нишка към миналото ѝ. По стечение на обстоятелствата Уотър отива да живее във фермата на Джини Фицджералд – своенравна и сприхава възрастна жена, която притежава изключително добро сърце. Освен на Джини Уотър може да разчита на съседите, които се оказват шерифа на градчето, лекуващият ѝ лекар и тяхната дъщеря. Но човекът, който най- много привлича вниманието на Уотър е синът им Джеси – мълчаливото съседско момче. Защо Уотър има чувството, че го познава? Възможно ли е да се влюбиш в напълно непознат? Джеси ли е ключа към трагичното ѝ минало?
Хареса ми с колко много внимание, любов и отдаденост Тъкър е изградила своите герои. Няма как да не станете съпричастни към бурната и емоционална връзка на Уотър и Джеси. За крехката си възраст Уотър е преживяла толкова ужасяващи неща, но въпреки това е запазила онази искра в себе си, която ѝ дава вяра и надежда, че не всичко е загубено и някъде там я очаква и нейният момент на щастие. Въпреки, че е представена, като едно ранимо и крехко същество – винаги се възхищавах на силната воля и борбения дух, който течеше във вените ѝ. От мига, в който срещнах Джеси сред страниците на книгата знаех, че ще се превърне в един от най- любимите ми мъжки персонажи (и се оказаха права!). Той беше толкова мил, внимателен и грижовен към Уотър и понякога ми идваше да вляза в книгата и да му изкрещя „Защо не кажеш истината на Уолтър?“. Хареса ми, че връзката им се зараждаше постепенно, което по- добрият вариант, защото имахме възможността да се насладим на всички онези дребни детайли, които съпътстват една нова любов. Адмирации към авторката, че е заложила повече на душевната връзка между Джеси и Уотър, отколкото на плътската.
mybooksaremyworldblog 