„Писък в Сохо“ – Джон Г. Брандън

(издателство „Еднорог“, брой страници 272, цена 15,90 лв)

Преди известно време на български се появи „Писък в Сохо“ от поредицата „Класически криминални романи“, която се издава от издателство „Еднорог“. В поредицата са включени криминални романи, писани в така наречената „Златна епоха“ на жанра. Любопитното е, че голяма част от авторите включени в поредицата не са толкова известни сред широката публика. Но пък това до известна степен е вълнуващо, защото какво по- хубаво от това да се запознаеш с нови автори, които са творили през „златната епоха“ на крими жанра. За съжаление информацията за Джон Г. Брандън в днешно време е точно толкова оскъдна, колкото е трудно да се намерят и екземпляри от романите му, което наистина е много жалко. В предговора на книгата Мартин Едуардс го описва по следния начин: „Брандън не се опитва да създаде сложен детективски роман от типа, с който са станали известни Агата Кристи и Дороти Л. Сейърс, а по-скоро трилър, който може да се нареди до творбите на Едгар Уолъс (починал осем години по-рано), Сакс Ромър, Сапър и Сидни Хорлър“.  Затова се радвам, че тази поредица вдъхва колкото и да е малко нов живот на книгите му.

„Писък в Сохо“ ни пренася в Лондон по време на Втората световна война. След свечеряване огромният град потъва в абсолютна тъмнина – предпазна мярка срещу въздушни нападения. От друга страна това е предпоставка за извършване на престъпления. В една такава нощ изпълнена единствено с тъмнина на площад „Сохо“ се чува смразяващ писък. На местопрестъплението пристига полиция, както и инспектор Патрик Алойшъс Маккарти от Скотланд Ярд, който се заема с разгадаването на загадката. На мястото, което се предполага, че е извършено убийството са открити единствено стилет с триъгълно острие и женска носна кърпичка, покрита с кръв, но труп липсва – сякаш се е изпарил във въздуха. Докато инспектор Маккарти се опитва да разгадае мистерията, в която се е забъркал, през това време убийствата нарастват с пълна сила, а труповете, като че ли нямат край. Благодарение на изключителните си дедуктивни умение инспектор Маккарти попада на следа, която ще го отведе до неподозирани открития. По време на разследването и докато не веднъж ще си задава въпроса каква може да бъде връзката между мъртвата мистериозна мадам Ронер и кражбата на тайни планове за противовъздушната отбрана на Англия. По пътя си инспектор Маккарти ще се сблъскат с доста интересни и колоритни личности, като италиански мафиот, пруски травестит, зловещо джудже на име Лудвиг, джебчия, работещ за полицията и една очарователна, но доста съмнителна баронеса. Каква е връзката между тях? Ще разбереш, след като прочетете книгата.

Инспектор Маккарти беше доста интересна личност, която ме очарова с наистина безпогрешните си дедуктивни способности. Маккарти бе бунтар (в добрия смисъл на думата), който много незачиташе изградените правила на полицията, а се доверяваше на собствените си способности, които го водеха в правилната посока. Докато колегите му неведнъж губеха самообладание и контрол над ситуацията, той и за миг не си позволи подобно поведение. Допадна ми отдадеността му към Сохо, макар той да бе наясно с тъмната му страна и злодеите, които се срещаха в него. Няма как да не отбележа мрачната атмосфера, която се стелеше над Сохо, която беше наистина притегателна – особено вечер. Джон Брандън успешно ни предава привкуса на онова отминало време, което прави „Писък в Сохо“ едно наистина вълнуващо преживяване.

„Писък в Сохо“ ни представя един доста интригуващ и любопитен сюжет, който се развива в ранните дни на Втората световна война. Ще се срещнете с невероятно колоритни герои, а с безпогрешните си дедуктивни способности инспектор Маккарти ще се превърне в любим персонаж. Джон Брандън успешно ни предава привкуса на онова отминало време, което прави „Писък в Сохо“ едно наистина вълнуващо преживяване.

*Благодаря на издателство „Еднорог“ за предоставената възможност!

„Змия и гълъб“ – Шелби Махурин

(издателство „Ибис“, брой страници 420, цена 16,90 лв)

Да си призная никога не ме е влечал фентъзи жанра – всъщност, като цяло фантастиката ( не е моето нещо). Но в последните няколко години с правилните книги, някак си успях да се влюбя във фентъзито. Не мога да кажа, че имам опит в жанра и все още пристъпвам към него с несигурност. Но пък явно имам късмет, защото все попадам на прекрасни книги, които винаги успяват да си намерят място в читателското ми сърце. Такъв е случаят и с новата ми любима фентъзи книга „Змия и гълъб“. Първото нещо, което ме привлече в нея бяха вещиците и Църквата. Не съм чела подобна история и си казах, че това ще бъде нещо, което ще си струва да се прочете. Определено си струваше! И още как!

„Змия и гълъб“ е дебютна книга за авторката, с чиято задача определено се е справила повече от чудесно. В книгата ми харесаха страшно много неща – фолклорните митове и легенди, видовете вещици, различните символи и препратки, които бяха много добре преплетени в сюжета, героите (и добрите и лошите) и най- вече мрачната и вълшебна средновековна атмосфера. В една книга много държа да ме впечатли атмосферата – не толкова самата история или героите, а атмосферата ( особено, когато се отнася за даден период). Определено Шелби Махурин се е постарала да предаде максимално автентично атмосферата на средновековието – облеклата на хората, порядките им, малките улички, отношението на мъжете към жените, огромното значение на Църквата по това време и разбира се, дивият лов на вещици. Всичко това умело е балансирано с фентъзи елементи, които чудесно си взаимодействат с историята. Авторката от самото начало ни хвърля в историята, като през цялото време ни поднася куп обрати, които оставят читателя с отворена уста. Динамиката в сюжета е през цялото време, няма излишни моменти, а редуващите се глави от гледните точки на двамата ни главни герои, още повече спомагат за бързото четене.

Луиз льо Блан или накратко Лу е единствената дъщеря на Господарката на вещиците, наречени Белите дами. Години наред цялото кралство е в ужас от огромната и силна магия, която притежават вещиците. Църквата, разбира се, отрича всичко свръхестествено и вярват, че те са изчадия изпратени от самия дявол. Кървавата вражда между вещиците и Църквата е древна, затова такива като Лу биват преследвани и изгаряни от заклетите ловци към Църквата. Но Лу не е като останалите вещици, а още по- малко споделя възгледите им. Затова преди две години Лу е избягала от майка си. Сурово пророчество е предвидило за нея съдба по- лоша и от кладата. В опит да открие един пръстен, който ще я направи недосегаема за вещиците, съдбата я среща с Рийд Дигори- капитан на ловците. Неговият живот е отдаден на Църквата и на правилото: Не оставяй жива вещица. Едно страшно недоразумение обвързва двамата в невъзможен съюз – в свещен брак. Ще може ли един до болка отдаден на каузата си ловец да се влюби в своя най- голям враг? Ще може ли една вещица да се влюби в своя най- голям враг, който е убил десетки от нейните сестри? И нека не забравя едно нещо – любовта прави всички ни на глупаци…

Вече сте се досетили, че Луиз е пълната противоположност на Рийд и с нея шега не бива. Харесах това момиче от самото му появяване. Лу е адски непредвидима, борбена, хитра, арогантна, дива и толкова саркастична. Тя е от онези героини, които с лекота ти влизат под кожата и печелят сърцето ти завинаги. На моменти много ми напомняше Джуд от „Жестокият принц“ – тези двете ще са страхотен отбор. Преследвана от вещици и хора, Лу се е научила да оцелява в един жесток и коравосърдечен свят. За да оцелее се е научила до съвършенство да краде, лъже, бяга и убива. След срещата ѝ с Рийд живота ѝ изцяло се променя. Освен съпруга на ловец Лу трябва да живее сред ловци, които са обучени да надушват вещиците – буквално. За младото момиче предстоят цели планини от предизвикателства. Един от обратите, които се случиха в книгата успя да ме остави с отворена уста. Случи се нещо, което за пореден път ни доказва, че съвършени хора няма. Дори и най- светите хора имат своите си прегрешения. Определено нямам търпение да се срещна отново с Лу във втората книга.

Рийд е различен и нетипичен герой – не е типичното клише, което ще срещнете в повечето подобни романи. Той е обран, сериозен, прецизен, с остър ум и най- вече отдаден на каузата си към Църквата. Самата Лу го определя, като глътнал бастун. Напълно съм съгласен с преценката ѝ. Като ловец на вещици Рийд до съвършенство познава тяхната природа и способностите им. Много добре знае на какво са способни (виждал го е безброй пъти) и знае, че не заслужават никаква милост. Единствено заслужават да бъдат изгорени пред погледите на хората. Но това, което тепърва ще узнае е, че една вещица ще нахлуе с гръм и трясък в живота му. Нашето момиче Луиз льо Блан. Обожавах непрекъснатите им драми, саркастичните им помятания, закачливите диалози – бяха като куче и котка, вихрушка от емоции, която не исках да стихва. Безкрайно много се забавлявах на общите им сцени. Лу успя да счупи „бастуна“, който беше глътнал Рийд и всъщност видяхме, че може да бъде много симпатичен и вироглав млад мъж.

„Змия и гълъб“ за мен е една от най- оригиналните и непредсказуеми книги, на които съм попадала, защото в нея всичко е толкова различно. Имаме един изключително интересен свят на магия, вещици, ловци на вещици, борба за власт и двама интригуващи персонажи, в които ще се влюбите. В книгата ще се запознаете с различни френски фолклорни митове и легенди, видовете вещици, различни символи и препратки, които бяха много добре преплетени в сюжета. Всичко това умело е балансирано с фентъзи елементи, които чудесно си взаимодействаха с историята. Чудесен дебют на Шелби Махурин.

„Митове“ – Стивън Фрай

(издателство „Еднорог“, брой страници 528, цена 25)

Първият ми досег до света на древногръцките митове и легенди беше в детството ми, когато прочетох сборникът от старогръцки митове на Николай Кун, който може би е едно от най- популярните четива свързани с тази тема. След като се запознах с този античен, мащабен и толкова омагьосващо красив свят, любовта ми към древногръцката митология с времето все повече и повече нарастваше. Поглъщах с интерес всичко, до което попадах – книги, статии, документални филми. Исках още и още. В интерес на истината подходих към „митовете“ на Стивън Фрай с известна доза скептичност, защото си казах „какво толкова ново може да ни предложи Фрай?“. И от първите страници разбрах колко много съм сгрешила в преценката си. Книгата представлява нов и съвременен почит на познатите ни митове и това е наистина така. Историите са разказани на съвременен и достъпен език, срещаме няколко бегли препратки към наши дни, вмъкнати са диалози, които спомагат за по- близка дистанция с героите. А заедно с бликащия и изключително интелигентен английски хумор, правят „Митове“ прекрасно четиво за малки и големи.

Ако за пръв път се сблъсквате с името Стивън Фрай, то определено го запомнете, защото скоро на български ще се появи и втората му книга „Герои“, която отново ще ни срещне с любими, познати и може би не толкова познати древногръцки герои. Лично аз нямам търпение да държа книгата в ръцете си. Стивън Фрай е блестящ и харизматичен актьор, телевизионен водещ и режисьор, добре известен на българската публика с незабравимото си превъплъщение в ролята на Джийвс от комедийния сериал „Дживс и Устър“, в който си партнира с Хю Лори. Автор на бестселъри и автобиографични книги, нашумял напоследък и с вдъхновения прочит на аудиоверсиите на седемте книги за Хари Потър.

В „Митове“ автора хронологически обхваща събитията от самото раждане на света от Хаоса до въздигането на олимпийските богове и тяхното управление. Включени са всички по- популярни истории, като дара на огъня на Прометей, раждането на Атина от главата на Зевс, дванайсетте олимпийци, възникването на човешкият род, Златният век и последвалият го Сребърен век и още цял куп любими истории, които вярвам, че ще си припомните с удоволствие. Разбира се, Фрай не е пропуснал да ни разкаже и за толкова лавиращите взаимоотношения между боговете, титаните и обикновените смъртни. Освен това ще станем част от най- известните незабравими любовни истории – тези между Афродита и Адонис, Персефона и Хадес, Ерос и Психея, Кадъм и Хармония. Включени са и няколко легенди за смъртни, които са били толкова дръзки, за да предизвикат гнева на боговете – Сизиф, Тантал и др. Един от ключовите компоненти в книгата е, че автора е акцентирал върху характера и качествата на всички древногръцки фигури. По този начин всички те придобиват по- голяма плътност и реализъм. Битки, чудовища, богове, герои, драми, интриги, страсти, секс, кръв, завист и лъжи – този огромен труд, който Стивън Фрай е събрал в „Митове“ ще прикове вниманието ви на момента. Със сигурност сред многобройните истории и герои ще си намерите любими, които да следите с интерес.

„Митове“ е един проникновен, жизнерадостен и чаровен пътеводил за света на древногръцките митове и легенди. Ще си припомните многобройни любими истории и такива, които може би ще срещнете за пръв път. Този мащабен и впечатляващ труд е поднесен по- толкова съвременен и достъпен начин, че прави четенето много приятно. А заедно с бликащия и изключително интелигентен английски хумор, правят „Митове“ прекрасно четиво за малки и големи. Битки, чудовища, богове, герои, драми, интриги, страсти, кръв, завист и лъжи са малка част от компонентите, които изграждат това блестящо четиво. Бележките под линия, които е добавил Стивън Фрай, обясняващи възникването на даден термин или дума правят книга още по- любопитна и интересна. Ако харесвате древногръцките митове, олимпийските богове, чудовища или просто обикновените смъртни, то „Митове“ и перфектното четиво за вас.

*Благодаря на издателство „Еднорог“ за предоставената възможност!

Стивън Кинг: 30 любими цитата

Днес един от най- успешните съвременни автори навършва 73 години. Честит рожден ден на Краля на ужасите Стивън Кинг! Няколко поколения читатели са израснали с неговите книги. И до днес името на Краля е синоним на качество, запомнящи се истории и доста безсънни нощи. Кинг безспорно е познавач на хорър жанра, както си проличава в повечето му книги. Предимно в книгите му се разказва за обикновени хора – семейства от средната класа, деца, писатели – замесени в зловещи и обикновено свръхестествени преживявания. Няма как да се отрече, че Кинг е огромен познавач на човешката психика и душа. Независимо дали героите му са жени, мъже, деца или възрастни хора – с лекота влиза в главите им и създава до последния детайл брилянтно изградени психологически портрети.

Известен е най-вече със своите романи на ужаса, които го превръщат в един от най-продаваните писатели на XX век. Автор е на повече от 60 романа и над 150 сборници с разкази. Последната му издадена книга е сборника с четири новели „Ако има кръв“, която излезе през май тази година. Кинг написва няколко книги под псевдонима Ричард Бакман – „Гняв“, „Дългата разходка“, „Пътна мрежа“, „Бягащият човек“ и „Проклятието“. Сюжетите на повечето от книгите му се развиват в Мейн, основно в градчето Касъл Рок. Книгите на Кинг са пълни с препратки към американската история и култура, предимно мрачната и страшната им страна. Тези препратки са пръснати в историите на героите, като често обясняват страховете им. В световен мащаб продажбите на книгите на Краля възлизат на около 300 – 350 милиона копия.

1. „За мен страхът е една от най-деликатните емоции, затова винаги се опитвам да уплаша читателя. Ако не мога да го уплаша, аз се опитвам да го смразя от ужас и ако не успея и в това, прибягвам до шока.“

2. „Не си водя бележки, не си записвам, не правя нищо такова. Просто правя проклетото нещо. Аз съм салам-писател. Опитвам се да пиша хубави салами, но саламът си е салам. Не можеш да го продадеш като черен хайвер.“

3. „Когато ме питат: „Как пишете?“, аз неизменно отговарям: „Дума по дума“ и също тъй неизменно отговорът ми бива отхвърлен. Но друго няма. Звучи прекалено просто, за да е истина, но помислете например за Великата китайска стена — камък по камък, драги ми господа. Това е. Камък по камък. А пък съм чел, мама му стара, че човек можел да види тая чудесия от космоса даже и без телескоп.“

4. „Някои хора казват, че съм ужасен човек, но не е истина. Аз имам сърце на младо момче — в буркан на бюрото ми.“

5. „Ще ми се, докато четете разказ, да ви накарам да се смеете или да плачете…или и двете едновременно. С други думи – желая сърцата ви. Ако пък целта ви е да научите нещо, запишете се я на курс, я в училище.“

6. „Няма такова нещо като щастлив край. Не съм срещал нито един, който може да се мери с „Имало едно време“. Всеки край е жесток. Всеки край е просто друг начин да кажеш „сбогом“.

„Тъмната кула“

7. „Честта е онази невидима кост, която държи главата изправена.“

„Тъмната кула“

8. „Хората не стават по-добри, те стават просто по-умни. Когато станеш по-умен, не спираш да късаш крилцата на мухите, просто си измисляш по-добра причина, за да го правиш.“

„Кери“

9. „Знаеш ли колко жесток може да бъде твоят Бог, Дейвид? Колко ужасно жесток?… Понякога Той ни кара да живеем.“

„Град отчаяние“

10. „Човек не винаги трябва да чуе трясъка, за да разбере, че вратата е затръшната.“

„Особени сезони“

11. „Но всъщност няма какво да се чудя. Нещата винаги се свеждат до две алтернативи: здравата да се заловиш да живееш или здравата да се заловиш да умираш.“

„Особени сезони“

12. „Надеждата е нещо хубаво, може би най-хубавото нещо, а хубавите неща са безсмъртни!“

„Особени сезони“

13. „Може би изобщо не съществуват добри и лоши приятели. Може би просто има приятели, хора, които се застъпват за теб, когато страдаш, и ти помагат да не си толкова самотен. Може би заради тях си струва да се бориш, да се надяваш, да живееш. И дори да умреш, ако трябва. Няма добри приятели. Няма лоши приятели. Има само хора, с които желаеш да бъдеш, не можеш да не бъдеш; хора, които изграждат дома си в сърцето ти.“

„То“

14. „Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек. Никой не може с думи да опише онзи тъжен и самотен период от живота ти, прекаран в ада. Няма рецепти как да се промениш. Просто оцеляваш. Или умираш.“

„Сейлъм’с Лот“

15. „Когато ухапеш ръката, която те храни, съвсем логично е протегнатата длан да се свие в юмрук.“

„Сейлъм’с Лот“

16. „Когато живееш някъде и искаш да го напуснеш с нещата, които би побрал в един сак, всъщност това място никога не е било твое от самото начало.“

„Сейлъм’с Лот“

17. „Колкото и добре да познаваш партньора си, от време на време се натъкваш на прегради или попадаш в пропаст.(…) Например, партньорът ти изразява мнение или становище, напълно противоречащи на досегашното му поведение. Подобна „ерес“ е толкова абсурдна (особено в собствените ти очи), че дори граничи с психозата. В такива случаи, ако човек иска да запази брака и собственото си душевно равновесие, трябва да си припомни, че да се гневиш, означава да се приравниш към глупците, които смятат за възможно едно човешко същество напълно да опознае друго.“

„Гробище за домашни любимци“

18. „Ужасно съм уморен от болката, която чувам и усещам, шефе. Уморен съм да се скитам по пътя самотен като птичка под дъжда. Без приятел, при когото да ида или да ми каже откъде идваме или отиваме, или защо. Уморен съм от хората, които се държат толкова грозно един с друг. Чувствам го като парченца стъкло в главата си. Уморен съм от случаите, когато съм искал да помогна и не съм успявал. Уморен съм да съм сам в мрака. Най-много съм уморен от болката. Прекалено много е. Ако можех да сложа край на болката, щях да го направя. Но не мога.“

„Зеленият път“

19. „Най-важните неща се изричат винаги най-трудно. Това са нещата, от които се срамуваш, понеже думите ги смаляват… те свиват нещата, изглеждали безгранични, докато са били в главата ти, до съвсем тривиални размери, когато се изрекат. Но не е само това, нали? Най-важните неща се намират съвсем близо до истинската ти същност, която не обичаш да показваш на другите – като съкровище, което враговете ти с радост биха ограбили. И може да се случи така, че да разкриеш душата си, което съвсем не е лесно, само за да те изгледат особено, без изобщо да разберат какво си казал или защо си помислил казаното за така важно, че едва не си се разплакал, докато си споделял своята тайна. Струва ми се, че това е най-лошото – когато тайната остава заключена в теб не поради липса на разказвач, а поради липса на слушател, който да те разбере.“

„Особени сезони“

20. „— Точно така. Поетите винаги и може би съзнателно създават погрешна представа за любовта. Любовта е стар главорез. Не е сляпа, а е канибал с изключително остро зрение. Любовта е хищно животно и е винаги гладна.
— С какво се храни? — изрекох противно на волята си. Устните ми се раздвижиха, въпреки че разумът ми диктуваше, че целият разговор е безсмислен.
— С приятелство — отвърна Джордж Льобей. — Храни се с приятелството.“

„Кристин“

21. „Стоплих я, а тя ме подпали.“

„Джойленд“

22. „Стане ли въпрос за миналото, всичко написано е художествена измислица.“

„Джойленд“

23. „Миналото е кораво и неотстъпчиво поради същата причина, поради която и черупката на костенурката е корава – защото живата плът под нея е нежна, беззащитна и уязвима. Има и друго: многобройните избори и възможности, пред които се изправяме във всеки ден от живота си, всъщност са музика, по която танцуваме. Те са като струни на китара. Погали ги и ще извлечеш приятни звуци. Хармонии.“

„22 ноември 1963“

24. „Светът е перфектно балансиран механизъм от гласове и от звуци, изпълняващи ролята на колела и пружини, въображаем часовник, тиктакащ под загадъчен стъклен купол, който ние наричаме живот.“

„22 ноември 1963“

25. „Умовете на хората са като кладенци… Дълбоки кладенци, пълни със сладка вода. И понякога, ако определена мисъл е твърде неприятна за понасяне, човекът с въпросната мисъл я заключва в тежка кутия и я хвърля в този свой кладенец. Ослушва се да чуе цамбурването и кутията изчезва… Но дори и най-дълбокият кладенец има дъно! И само защото нещо не ти е пред погледа, не означава, че е изчезнало. То си е още там и лежи на дъното.“

„Очите на дракона“

26. Когато човек почувства вятъра на промените, трябва да строи не заслон, а вятърна мелница. Къде отива проклятието, след като прокълнатият накрая умре? По дяволите, със същия успех би могло да се попита къде отива последният дъх на умиращия. Или душата му. Заминава. Отива си. Надалече, надалече, надалече.“

„Проклятието“

27. „Полунощ е най-лошото време човек да е сам. Когато си самотен ти се струва, че целият свят е по двойки. Сякаш сме в ноев ковчег: целуват се, прегръщат се и казват „ние“. А след „ние“, „аз“ звучи отчайващо!“

„Капан за сънища“

28. „Да убиваш в името на мира е все едно да се чукаш в името на въздържанието!“

29. „Той често казваше, че „никога“ е думата, която Господ обича да слуша, когато иска да се посмее.“

30. „Защото талантът не стои мирен, той просто не знае как да стои мирен — обяснява спомощникът. — Независимо дали е талант за отваряне на сейфове, четене на мисли или делене на десетцифрени числа наум, той крещи да бъде използван. Никога не млъква. Ще те разбуди от най-дълбокия ти сън, крещейки: „Използвай ме! Използвай ме! Използвай ме! Писна ми да седя без работа! Използвай ме, тъпанар такъв, използвай ме!“

„Пакетче желирани бонбони“ – Татяна Гишина

(издателство „Егмонт“, брой страници 176, цена 12,90 лв)

„Пакетче желирани бонбони“ е една чувствена история пропита с много тъга, емоции и до болка откровени моменти. История за приятелство, закъснели срещи, детство изпълнено с жилирани бонбони и една изпепеляваща любов, която е изправена на кръстопът. Историята успя да ме докосне и ме накара да си припомня юношеските години, изпълнени с приятелства, забавни моменти и училищни неволи. „Пакетче желирани бонбони“ е носталгична книга, която въпреки това ще ви донесе чувство на уют, ще ви накара да си припомните хората, с които сте се разминали във времето. Атмосферата, която се рее между страниците е някак меланхолична, но в същото време и успокояваща. И може би есента е идеалното време, в което да прочетете книгата. Когато листата започват да променят украсата си, птиците поемат на юг, хладният въздух започва да се промъква – вземете си едно одеало, направете си чаша чай и се настанете удобно на терасата, за да се потопите за час- два в една затрогваща история наситена с ароматни желирани бонбони.

Всичко в живота на Дея изглежда перфектно. Има успешна кариера, млада и красива е, има до себе си мъж, която я обича и живот, за който е мечтала. Но неочаквано едно телефонно обаждане преобръща всичко. Връща младата жена назад в миналото, където я очакват болка, нестихващи емоции и тайна, дълбоко скрита от годините и вината.

През един дъждовен есенен ден съдбата среща Дея и Пламен. Среща, която ще промени живота и на двамата. Неусетно розовият балон, в който дълги години Дея е живяла се пропуква и осъзнава, че всъщност е живяла един празен, фалшив и неудовлетворящ живот. В лицето на Пламен тя среща истинската и единствена любов. Но тази любов се оказва забранена, грешна, не трябва да я има. Защото както тя, така и той има друга връзка и то доста по- обвързваща, отколкото е нейната. Но любовта не признава граници или обстоятелства, тя трябва да се изживее, а с това идват и въпросите. Вярваш ли в съдбата? Вярваш ли, че там под звездите има някой, който е предопределен специално за теб? Че въпреки обстоятелствата тази любов, тази съдба, няма как да те подмине?

Не бих казала, че това е типичната любовна история, която ще срещнете в почти всички книги от този жанр. Тази любовна история е различна, реална, грешна – откраднати мигове любов, откраднати ласки, бушуващи емоции и дилемата – трябва ли да я има? Онази любов, която те кара да излезеш от зоната си комфорт. Онази любов, за която си струва да преминеш през ада. Онази любов, която след себе си разрушава рамки и табута.

Определено литературният дебют на Татяна Гишина е повече от сполучлив. Историята на Дея и Пламен ще ви разчувства, ще ви накара да преминете през вихрушка от емоции и ще ви накара да повярвате, че там под звездите за всекиго има някой. Хареса ми, че голяма част от героите в романа трябваше да напуснат зоните си на комфорт, за да опознаят самите себе си. А красивите и ефирни метафори, които авторката е вплела в романа са толкова изящно написани, че определено грабват вниманието на читателите. Единствената ми забележка, която имам към книгата е, че беше твърде кратка. Персонажите на Дея и Пламен, а ѝ като цяло самата история имаше още повече потенциал за развитие. С интерес ще следя творчеството на авторката, защото успя да ме спечели с тази вълнуваща и вдъхновяваща история.

„Пакетче желирани бонбони“ е вълнуваща и емоционална история за битките между разума и сърцето. За смелите решения и отговорността, която трябва да поемем пред себе си и човека отсреща. Тази любовна история е различна, реална, грешна – откраднати мигове любов, откраднати ласки, бушуващи емоции и дилемата – трябва ли да я има? Чудесен дебют, който заслужава вниманието на читателите.

*Благодаря на издателство „Егмонт“ за предоставената възможност!

„Вселената на раменете ми“ – Дженифър Нивън

(издателство „Ентусиаст“, брой страници 334, цена 15 лв)

„Скъпи приятелю, ти не си луд. Ти си желан. Ти си необходим. Ти си единствен на света. Не се страхувай да напуснеш замъка. Навън те очаква един голям и чудесен свят. Обикни го.“

„Вселената на раменете ми“ е една истински вдъхновяваща тийн история за силата на вътрешния дух, за смелостта да се изправиш пред предразсъдъците на хората и да се приемеш такъв какъвто си – с всички твои перфектни несъвършенства. Дебютната книга на авторката „Всички наши места“ до ден днешен ми е от най- големите тийн любови. Когато я прочетох преди около 3-4 години остави толкова дълбок отпечатък върху мен, който все още не е избледнял. Затова, когато започнах „Вселената на раменете ми“ си казах, че не трябва да подхождам към книгата с някакви очаквания, за да не остана разочарована. Книгата до някаква степен може да се окачестви, като типична тийн история с привкус на драма и любовни терзания. Това, което според мен историята се отличава от масата тийн книги са толкова различните и нехарактерни герои за този жанр. Харесаха ми и темите, които авторката е решила да засегне една, от които е да се приемем такива каквито сме със своите недостатъци, малките несъвършенства, с които се отличаваме. Защото ако ние самите не се приемаме такива каквито сме, ако не постигнем своята вътрешна хармония, ако не харесваме образа в огледалото, то и околните около нас също няма да ни приемат. Една от фразите, които се запечатват в нас след прочита на книгата е следната: „Ти си желан. Ти си необходим. Ти си единствен на света.“ И всъщност е точно така. Всеки един от нас е уникален по свой начин.

Във „Вселената на раменете ми“ ще се срещнем с двама тийнейджъри, които на пръв поглед изглеждат доста различно във всяко едно отношение, то постепенно разбираме, че имат доста общи неща. Либи Страут е определяна като „най- дебелата тийнейджърка в Америка“. След ненавременната смърт на майка ѝ тя се затваря вкъщи, за да се справи с мъката от загубата. Изминали са няколко години и виждаме Либи много променена (външно и вътрешно), готова да излезе от дома си, да се върне в училище и може би да намери нови приятели, а защо не ѝ да открие любовта. От друга страна се запознаваме с Джак Маслин – симпатично и приветливо афроамериканско момче с доста обемна къдрава коса, която не признава никакви земни гравитации. Джак има тайна, която всячески се опитва да запази – страда от рядка болест – прозопагнозия. Рядко заболяване, при което човек не може да разпознава лица. Дори родителите и братята му са като непознати за него. За свое улеснение Джак си изгражда своя схема за разпознаване на хората около него, като разучава вторичните им белези – цвят на косата, характерно облекло, височина или глас. Опитвайки се да живее нормално той си изгражда образа на лошо момче, като се държи надменно, като подмята неуместни шеги или подигравки. Накратко дава на хората това, което очакват от него. С всеки изминал ден Джак осъзнава, че този негов образ започва малко по-малко да се пропуква. Особено когато в живота му навлиза Либи Страут.

Персонажите, които изгражда Дженифър Нивън са винаги оригинални и пълнокръвни. Такива са и Либи Страут и Джак Маслин. Страшно много харесах Либи с всичките ѝ малки (не) съвършенства. Либи е едно наистина прекрасно, силно, борбено и безкрайно чаровно момиче, което въпреки крехката си възраст е водило тежки битки, от които винаги е излизала по- силна и уверена. Устоявала е на безмилостните хорски подигравки заради теглото си. В свят, в който външният вид е издигнат на пиедестал е нужна огромна смелост за да се изправиш срещу всички и да заявиш, че си горд с тялото си и с това кой си ти, като личност. Затова през цялото време се възхищавах на това момиче за смелостта и хъса, с който си извоюва отреденото ѝ място в обществото. Дори понякога да бе безразсъдна и импулсивна, тя докрай си остана откровена, добросърдечна и сияеща. И никак не е учудващо, че Джак я оприличава като Слънце: „Слънцето те заслепява, но ти усещаш земята под себе си и докато е така, дори и да можеш да полетиш, няма да го направиш. Усещаш топлина отвътре и отвън и когато си тръгнеш, продължаваш да я усещаш“.

В началото Джак ми направи лошо впечатление и дори ми беше леко антипатичен. Дразнеше ме с арогантното си и на моменти адски тъпо поведение. Нужно му беше малко побутване, за да може да преосмисли какъв желае да бъде. За пръв път срещам заболяването на Джак и ми беше доста интересно да проследявам поведението му. Ролята, която си бе избрал за пред хората, а именно на „лошото момче“, което винаги обича да бъде център на вниманието си личеше, че започва да му тежи, защото истинското му „Аз“ бе добро, мило и човечно. Тежеше му от тъпите шеги, които понякога се налагаше да прави в името на това да поддържа имиджа си. А съвестта му го гложди отвътре. Трудно е да бъдеш затворник в собствената си глава. Трудно е да се правиш винаги на силен и самоуверен в моменти, когато ти се иска просто да изкрещиш. Либи се оказа толкова чаканата глътка свеж въздух, от която Джак се нуждаеше толкова много. Чрез нейната помощ някак си успя да превъзмогне себе си и да свали маската, която години наред го предпазваше от страха да се покаже такъв какъвто е, а именно едно неуверено и объркано момче, което се нуждае от малко помощ, за да се справи с неизвестното.

„Вселената на раменете ми“ е една прекрасна и поучителна тийн история за силата на вътрешния дух, за огромната смелост да се изправиш пред предразсъдъците на обществото. Вълнуваща история, която преди всичко ни учи на един от най- важните уроци, а именно на умението да обичаме себе си въпреки недостатъците ни. Една от фразите, които се запечатват в нас след прочита на книгата е следната: „Ти си желан. Ти си необходим. Ти си единствен на света.“ И всъщност е точно така. Всеки един от нас е уникален по свой начин.

„Стаено зло“ – Лиз Нюджънт

(издателство „Еднорог“, брой страници 367, цена 17,90 лв)

„Съпругът ми не искаше да убие Ани Дойл, но лъжливата кучка си го заслужаваше.“

„Стаено зло“ е един от най- добрите и интелигентни психологически трилъри, които съм чела. Изпипан до прецизност във всяко едно отношение. Историята приковава още с първите си изречения, действието тече динамично, а големият обрат в края на книгата ще ви накара да се запитате „Какво се случи току-що“. Това, което лично мен най- много ме привлече в романа беше атмосферата – готическа, мрачна и зловеща, която чудесно си пасва с характера на героите. „Стаено зло“ не е типичният трилър с кървища и брутални убийства, от които няма да спите няколко нощи, но в него ще срещнете безкрупулно изградени социопати. Интересна е темата, която ще прочетете в романа, а именно за майчината любов. Но не онази чиста и искрена любов на любяща майка, а напротив – токсична и обсебваща любов, която в един момент излиза извън всякакви морални граници. Книгата започва с убийство, веднага разбираме кой е убиецът, но разтърсващите моменти тепърва предстоят. Историята се разказва от три гледни точки – тези на Лидия, Карън и Лорънс. По този начин имаме по- широкообхватен поглед на историята, може да я разгледаме от различни страни и да видим всеки един детайл. Освен това имаме възможността да се запознаем малко повече със споменатите персонажи – да вникнем в самите тях, в тяхните чувства, емоции, разсъждения и мотивите, от които са водени при дадена ситуация. „Стаено зло“ си заслужава да бъде прочетена най- малкото, защото ни показва какви никога не трябва да бъдем.

По- голямата част от действието се развива през 1980 година в Дъблин, Ирландия. На пръв поглед всичко в живота на Лидия Фицсаймънс изглежда перфектно – тя е съпруга на уважаван съдия, майка на любим син, стопанка на прекрасно имение в Дъблин. Всичко в семейството изглежда перфектно, докато изведнъж в живота им не се случва нещо ужасно, което трябва да запазят зад стените на семейното имение – убийството на Ани Дойл. За безпощадната и хладнокръвна Лидия това деяние не я притеснява кой знае колко много, но е готова да защити по- всякакъв начин съпруга си от предстоящият възможен медиен скандал. Освен това Лидия ще се постарае Лорънс да бъде в блажено неведение за случващото се в къщата.

Ани Дойл от тийнейджърските си години е проблемно момиче – крадла, наркоманка и проститутка са само малка част от нейната „биография“. За огромен късмет на семейство Фицсаймънс скоро полицията прекратява издирването ѝ, защото не са намерили никакви следи или заподозрени. А ѝ за момиче, като нея не виждат смисъл да хабят излишни ресурси. Но сестра ѝ Карън отказва да повярва, че Ани е мъртва и обсебена от тази идея, решава да предприеме свое разследване и веднъж завинаги да получи ясен отговор. След няколко години съдбата се намесва в живота на двете семейства, като запознава Лорънс и Карън и двамата се влюбват. Дали дълбоко пазената тайна на семейство Фицсаймънс ще бъде разкрита?

Лидия определено е персонаж, който едва ли някога ще изтрия от съзнанието си. През цялото време авторката не спираше да надгражда образи ѝ и да ни повежда до най- тъмните кътчета на душата ѝ. На пръв поглед Лидия прави впечатление на изключително възпитана и димна жена, обичлива и всеотдайна към семейството си. Но истината е съвсем друга – тя е с изключително разклатена психика и то от съвсем ранно детство. Чрез няколко ретроспекции имаме възможността да надникнем в детските ѝ години, които бих определила като смущаващи. Не искам да издавам спойлери, но си личи, че от малка е започнала да развива социопатични наклонности. Лидия до болка е обсебена от това да задържи Лорънс до себе си в имението. И готова на всичко… абсолютно всичко, за да го направи.

Лорънс е добро и възпитано седемнадесет годишно момче, но е изключително комплексиран от телосложението си. Лорънс от малък има ниско самочувствие, заради проблемите с килограмите и то още повече се подсилва от непрекъснатите и понякога груби забележки на баща си. И задушаван от непрестанните майчински грижи за младото момче, няма кой нае какви изгледи да се развие в самостоятелен и пълноценен мъж без комплекси. В един момент разбира за убийството, но и той решава да запази тайната на родителите си зад стените на имението „Авалон“.

Динамиката и напрежението, които са на почти всяка страница през цялото време поддържат вниманието на читателя. А малките детайли, които са така добре вградени в историята ѝ предават цялостна завършеност. Мрачното настроение в романа се подхранва едновременно от тягостните сенки извиращи от миналото на главната ни героиня и от психологическия елемент, който ни показва цялата гротескна същност на човешката душа. Определено препоръчвам книгата на всички любители на трилърите, а ѝ на онези, които искат да се запознаят с някоя нова и покачваща адреналина история.

„Стаено зло“ е приковаващ и напрегнат психотрилър, който ще остави след себе си доста теми за размисъл. Роман за най- лошите, мрачни и гротескни качества на човешката душа, които може би всеки от нас дълбоко притъпява в себе си. Една история за тайните лица на хората, патологичните състояния и  различните реакции, които могат да отприщят в останалите. „Стаено зло“ е от онези романи, които не може да забравите дълго след като сте затворили последната страница.“

*Благодаря на издателство „Еднорог“ за предоставената възможност!

„Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ – Юнас Юнасон

(издателство „Колибри“, брой страници 384, цена 18лв)

От няколко години си бях набелязала „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ за четене, но по една или друга причина, все не достигах до нея. Преди няколко седмици най- накрая успях да я прочета, но ѝ за миг не ми хрумна в какво велико приключение се забърквам. Бях прочела доста отзиви за книгата и покрай тях си бях изградила известни очаквания, но те бяха надминати още в самото начало на книгата. Юнас Юнасон е създал една толкова забавна, щура и колоритна история, от която трудно бихте се откъснали. Стилът на автора е супер лек, четивен и динамичен. Историята те грабва още в самото начало, а след това… след това ще се потопите в най- шантавото приключение, на което сте попадали. Не случайно книгата е продадена в 4,5 милиона екземпляра по цял свят. В романа са съчетани съвременна сатира и историческа хумористична фикция, които се балансират перфектно. Освен огромните количества забавни моменти, автора е включил и сериозни теми, като, разбира се, са поднесени по- лек хумористичен начин. Определено „Стогодишният старец…“ е един от фаворитите ми за тази година.

След дълъг и изпълнен със събития живот Алан Карлсон се озовава в старчески дом, който смята за своя последна спирка на земята. Единственият проблем е, че доброто здраве не го напуска, а смъртта не бърза. Навръх рождения си ден Алан Карлсон решава да избяга през прозореца на стаята си, за да се спаси от глупавото тържество в негова чест. Без план за действие и по домашните си опикани пантофи, поема в незнайна посока. И от този момент за Алан предстои едно от най- незабравимите приключения, в които се е въвличал през стогодишният си живот. В желанието си да бъде колкото е възможно по- далеч от старческия дом, Алан поема със ситни крачки към гарата, която се оказва празна. Всъщност не съвсем. В гарата има още един пътник и мъжа, който е на касата. В пристъп на спонтанност Алан решава да задигне куфара на другия пътник, който се оказва младеж с недотам добри обноски. В куфара прилежно са подбрани 50 милиона шведски крони, а само след няколко часа по петите на Алан хукват изпечен престъпник, полицейски инспектор и скромна гилдия от журналисти. Но това е само началото!

Историята се развива на фона на забележителни ретроспекции от колоритния живот на Алан Карлсон. Няма да крия, че историята, която се развива в миналото ми беше по- интересната за проследяване, защото освен, че е изпълнена със знакови събития, срещаме и цял куп известни личности и лидери, които са променили света в един или друг момент. Всичко започва с това, че Алан притежава огромното желание да бъде полезен на всеки и след като взривява случайно колата на местния бакалин заедно с него, Алан се оказва замесен в най-важните събития на XX век. Събитията в живота му се стичат едно след друго – кои от кои по- невероятни и в повечето случаи опасни, но с безотказно работещият си здрав разум се измъква и продължава смело напред. Съвсем случайно успява да спаси живота на испанския диктатор Франко. По случайност има незабравим запой с президента Хари Труман. Ще се окаже в една стая с Ким Ир Сен и сина му Ким Чен Ир. Ще вечеря съвсем непринудено със Сталин. Ще прекара няколко години в Голаг, където неговото обитаване няма да бъде забранено. Прекосява Хималаите пеша, прекарва 15 години на плаж в Бали, става американски агент. И междувременно успява да сподели съвсем добросъвестно на американците как да създадат атомната бомба, а после в нетрезво състояние прави същото и за руснаците. Това са само малка част от приключенията, в които се е забърквал нашият мил и вечно добронамерен старец.

Алан е толкова колоритен и харизматичен персонаж, в който безнадеждно ще се влюбите в даден момент. Най- много ме удивляваше това, че притежаваше непоклатим непукизъм. В каквото и да се забъркваше, той го приемаше без излишни емоции , а единствено със спокойствие и непукизъм. И това ме забавляваше толкова много. Юнас Юнасон определено е вдъхнал малко от собствения си приключенски дух на Алан. Авторът решава да започне нов живот, като продава цялото си имущество в Швеция и се премества в малко градче край езерото Лугано в Швейцария, където се отдава на писане и след три години издава първия си роман… и първия си шедьовър: „Стогодишният старец, който скочи през прозореца“. Определено в стил Алан Карлсон. Остроумен, забавен, хитър, откровен и с невероятен приключенски дух – стогодишният Алан ще ви очарова във всяко отношение.

„Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ е едно невероятно вълнуващо приключение, което ще ви докара сълзи от смях. Ще разберете как са се случили едни от най- важните събития през XX век, а в центъра на всички тях е… Алан Карлсон. Юнас Юнасон е създал една комична, интригуваща и колоритна история, в която през повечето време ще се питате… …а дали пък нещата и в действителност не са се случили именно така?

Блог – интервю с Радостина Николова: Мотивират ме срещите с деца и добрите книги, които чета

Радостина Николова е автор на поредицата „Приключенията на мотовете“, самостоятелната „Моите красиви рога“, картинната книга „Кико без крила“ и „Шантавия до шия“. Отличена е с три награди „Бисерче вълшебно“, има две номинации от литературните награди „Перото“, както и приз „Детски писател на годината“ за 2019г. от Столична библиотека. Едно от най- големите постижения на младата писателка е международният успех, който постигна с поредицата „Приключенията на мотовете“ в Китай през 2018 година. Завършила е английска филология и творческо писане в Софийския университет.

  1. Здравейте, Радостина. Представете се накратко.

Здравейте, казвам се Радостина. На 34 съм, но нерядко се чувствам на 4. Имам дъщеря, 18700 мота и още цял куп герои, които се подвизават из главата ми. Обичам да работя, да творя, да се разхождам и да пътувам. Чета от 3 до 7 книги едновременно, но обикновено пиша само по една. Освен това имам издателство. „Мармот“ е най-малкото ми дете и като такова ангажира най-много от вниманието ми. Но пък колко щастлива ме прави само!

2. Как започнахте да се занимавате с писане и кое ви мотивира да продължавате?

С писане се занимавам откакто се научих да държа химикал. Всъщност това не е особено коректно, защото до ден днешен не умея да държа химикал, както трябва. Да усетя, че искам да разказвам истории, се случи преди малко повече от 10 години. Мотивират ме срещите с деца и добрите книги, които чета. Колкото повече чета, толкова повече ми се разказва. Колкото повече общувам с деца за книги, толкова повече ми се пише за детския свят.

3. Кои са основните особености в писането за деца?

Няма особености. Най-важното е да бъдеш себе си и да бъдеш открит. Забрави позицията си на възрастен и просто говори на децата така, както би искал някой да разкаже история на теб. В това вярвам аз.

4. Какво представляват мотовете? Как се родиха тези очарователни добродушни същества?

Родиха се спонтанно преди години. Те са привлекателни с необичайната си външност и благ характер. Мисля, че именно това, че са странни, привлича и децата към тях. Те обичат измислени герои.

5. Приключенията на мотовете са издадени в Китай. Трудно ли беше да се пробие в такъв огромен мащаб?

Разбира се. Което идва да затвърди, че нищо не е невъзможно, когато полагаш усилия в конкретна посока.

6. Илюстрациите във всички книги за мотовете са дело на Мелина- Елина Бондокова. Лесно ли успяхте да си сътрудничите в създаването на илюстрованите образи на мотовете?

Отначало имаше момент на напасване. Все пак и в моята глава тези герои нямаха конкретен образ. Съответно хем трябваше тя да се води по моето описание, хем да създаде нещо, в което аз самата ще открия героите си. След десетина (че и повече) скици, успяхме да открием образа. След това не съм се бъркала на Мел. Тя е професионалист и успя да влезе в света им и да го претвори по прекрасен начин.

7. Притежател сте на три награди „Бисерче вълшебно“. Какво значи за вас това признание?

Радва ме. Самата награда не е нищо повече от статуетка. Тя е върха на айсберга, а това, което е отдолу е много по-ценно – че една инициатива, поведена с хъс и упоритост преди години успя да увлече толкова много деца да четат и гласуват за любимата си книга. Дали това ще е някоя от моите книги или друга книга, за мен е без значение. Истинската победа е увеличаващият се брой на четящите деца с мнение. Там са насочени усилията на всички ни.

8. Покрай работата ви се срещате с много деца. Какви са техните впечатления от мотовете?

Любпитни са да узнаят още и още. От което работата и срещите ми с деца добиват смисъл.

9. Кои са вашите любими детски книги?

Ще изброя само няколко, защото са доста. „Училище за клоуни“ (Едуард Успенски), „Маншон, Полуобувка и мъхеста брада“ (Ено Рауд), „Дядо Коледа и четиридесетте разбойника“ (Братя Мормареви), „A Hole is to Dig“ (Рут Краус).

10. Какво ви вдъхновява?

Всичко, а понякога нищо. На моменти вдъхновението може да дойде от случаен звук на улицата. Друг път сядам пред празния лист и просто започвам да пиша, докато историята не потече.

11. Какви съвети бихте дали на начинаещите писатели, които искат да създават детска литература?

Да четат, да открият своите любими писатели, да видят какво точно им харесва и така да започнат да формират своя почерк. Накрая просто да напишат книгата, която искат да прочетат и ще достави удоволствие на тях. Аз обичам да се изненадвам, докато пиша. Ако успеят да се изненадат самите тях с това, което им хрумне, значи са на прав път.

12. Какво да очакват малките и големи читатели от вас в близко бъдеще?

Една моя поредица за прохождащи читатели и прекрасни книги от издателство „Мармот“, по които работим вече месеци и ще излязат през есента. Нямам търпение от името на авторите им и децата, на които предстои да ги прочетат.

„Убийство в метрото“ – Мейвис Дориъл Хей

(издателство „Еднорог“, брой страници 352, цена 15,90 лв)

Почитателите на класическия британски криминален роман ще бъдат очаровани от интригата, забъркана от Мейвис Дориъл Хей в „Убийство в метрото”

„Убийство в метрото“ е първата книга от новата поредица на издателство „Еднорог“ „Класически криминални романи“. В поредицата са включени криминални романи, писани в така наречената „Златна епоха“ на жанра. Честно казано не бях чувала за Мейвис Дориъл Хей, но успя да ме очарова с добре написаната история, за която ще ви говоря в следващите редове. За съжаление авторката има издадени само 3 романа, защото с приближаването на Втората световна война приоритетите ѝ се преобръщат. Но безспорно книгите ѝ остават отпечатък в литературата, като са сравними с най- добрите образци на жанра. Стила на авторката ми допадна, защото е лек, ненатрапчив, набляга повече на действието, отколкото на дълги и скучни описания, но въпреки това описанията са напълно достатъчни в нужните моменти, за да изградят пълнокръвна картина. Историята грабва още в самото начало, а атмосферата носи онова класическо ретро усещане, което те пренася в една друга епоха. Лично аз харесвам подобен тип истории, които те карат да развихриш дедуктивните си умения, отколкото да бъдат изпълнени с кървища и гадости. Ако харесвате историите за Еркюл Поаро, Шерлок Холмс и книгите на Антъни Хоровиц, то обърнете внимание и на тази книга напълно в духа на най- добрите криминални романи.

Госпожица Понгълтън е намерена удушена на стълбите на една метростанция. Удушена е с каишката на кучето й. Съжителите ѝ от пансиона „Фрамптън“ не са съсипани от скръб заради смъртта на досадната стара дама, защото е била с доста непоносим характер. Разбира се, започва разследване, в което учудващо полицията не заема голямо място. Всички обитатели на пансиона имат свои теории за самоличността на убиеца и съвсем неусетно се включват в издирването му. Заподозрени не липсват, а напротив – те са в излишък. Кой е извършителят и какви са били неговото мотиви, ще оставя на вас да разрешите загадката.

Мейвис Дориъл Хей е създала една цветна, колоритна и забавна палитра от персонажи. Образите им са създадени много прецизно и индивидуално, а тънкия английски хумор, който струи от страниците на романа, прави четенето му много приятно и леко. Като всеки криминален роман от самото начало имаме заподозрян – тук беше Базил, племенникът на госпожица Понгълтън. Това момче беше толкова неадекватно в действията, че на моменти чак ми ставаше жал за него. Всички доказателства сочеха, че именно той е извършителя, а лъжите, които бълваше на една след друга още повече доказваха вината му. А ѝ да не забравяме, че той имаше най- голям мотив да отстрани леля си. Имаме и типичната жертва в лицето на Боб. От километри си личеше, че е натопен по една или друга причина. Джери, годеникът на Берил, племенничката на госпожица Понгълтън, който е бил в метростанцията по време на убийството е един от многото заподозрени. А ѝ той има мотив да го направи. Има доста заподозрени, всеки с кой по невероятна версия за събитията, но кой е той?

Дамското присъствие в романа също блести с многостранни и интересни героини. Сиси – една от живущите в пансиона беше една от онези жени, които с всичко и за всеки са осведомени или накратко казано – клюкарката. Но въпреки това не беше досадна и на мен ми беше интересно да проследявам включванията ѝ в историята. Бети – приятелката на Базил. Това момиче имаше страшно спокойствие и непоклатим характер. Лично аз не бих издържала неадекватното поведение, непрестанните лъжи и вятърничавото държание на Базил. В началото госпожа Даймър ми беше леко дразнеща, но с напредването на историята, нейният персонаж все повече ми допадаше. Възхитих се с каква лекота пое разследването в свои ръце, сигурна, че нещо не е наред. А след една открита улика в един стар вестник госпожа Даймър се превърна в един истински Шерлок Холмс. А и успя да събере доста солиден материал за следващата си книга.

„Убийство в метрото“ събира в себе си всички съставки на класическия британски криминален роман – напрежение, хумор, неочаквани обрати, щипка романтика и, разбира се, изненадващ финал. А цветната, колоритна и забавна палитра от персонажи, ще направят четенето на романа още по- приятно и вълнуващо. Ако харесвате историите за Еркюл Поаро, Шерлок Холмс и книгите на Антъни Хоровиц, то обърнете внимание и на тази книга напълно в духа на най- добрите криминални романи.

*Благодаря на издателство „Еднорог“ за предоставената възможност!