„Последна спирка Аушвиц“ – Един де Винд

(издателство „Сиела“, брой страници 304, цена 16,90 лв)

„Последна спирка Аушвиц“ е единственият известен до момента мемоар, написан в лагера на смъртта. Точно поради тази причина книгата на Еди де Винд е ценен исторически труд, съхранил в себе си фактите такива каквито са били. Темата за Втората световна война винаги е представлявала интерес за мен и наистина ми беше много интересно да прочета за събитията от първо лице. Относно литературните качества на книгата, не бих казала, че са кой знае какво, защото в самото начало на книгата имах доста трудности със стила на писане – беше твърде сух. Но нека не забравяме, че Един де Винд не е бил писател, а лекар. Друго, което не трябва да пропускаме е, че е писал мемоарите в доста тежка и стресирана обстановка. Единствената цел на Еди де Винд е била да разкаже неговата история, това през което е преминал възможно най- точно. През годините по всякакъв начин се е опитвал да запази автентичността на текста и книгата да бъде публикувана без никакви промени или редакции. От историческа гледна точка книгата си струва да бъде прочетена, защото е ценен източник на информация.

„Над портата с букви от ковано желязо беше девизът на концентрационния лагер: „Трудът те прави свободен“. Предполагаше се, че целта му е да успокои безкрайното множество хора, попадащи тук. Но това беше само илюзия, защото тази порта водеше към ада и вместо „Трудът те прави свободен“, над нея би трябвало да пише „О, вий, прекрачващи през този праг, надежда всяка тука оставете“.

Любопитно е да се отбележи, въпреки че Еди разказва своята история той я представя през погледа на персонажа Ханс. Еди е бил толкова травмиран от всичко, което е преживял, че не е можел да намери думи, за да опиша своята история от първо лице. Дълги години Еди е изпитвал вина за това, че е оцелял. Безброй пъти си е задавал въпросите „Защо оцелях?“, „Защо точно аз?“. Вътре в себе си той намира отговора: „Видях смъртта и оживях да разкажа. Трябва да разкажа и ще разкажа.“

„Поривите към жестокост, които при всеки цивилизован човек систематично се потискат от средата и образованието още от ранно детство, бушуваха в германската нация. Моралът на националсоциалистите плюс необходимата доза алкохол превръщаха мъжете в дяволи – макар че това е обида към дявола, тъй като той е справедлив отмъстител. Дяволът измъчва само онези, които са си заслужили наказанието. Нацистите се нахвърлят върху беззащитни жертви без никакво оправдание.“

Еди де Винд е лекар, който заради произхода си и своите убеждения попада под прицела на нацистите. Той и съпругата му са откарани в лагера Аушвиц и стават свидетели на невиждани посегателства над животите на безброй хора. През погледа на Еди лагерът оживява такъв, какъвто е бил – най- близкото до ада място на земята, но дори там доброто и надеждата продължават да цъфтят и да носят утеха. След пристигането им в Аушвиц двамата, разбира се, биват разделени, но любовта им е това, което ги крепи през цялото време. По всякакъв начин се опитват да си помогнат, независимо дали ще е с парче хляб, лекарство или просто с няколко откраднати думи – двамата винаги намират пътя един към друг. Благодарение на образованието си и връзките, които създава в лагера успява да спаси Фрида от нечовешките и безмилостни експерименти, които се извършват върху жените. Силната му любов към нея е безгранична. Когато тя бива преместена да работи при вредни за нея условия, Еди решава да помоли командващия нацист да я освободи от тази работа и да я назначи на друга – за негова изненада и огромно облекчение той се съгласява. Въпреки че Еди не споменава името му в мемоара си, се разбира, че това е Йозеф Менгеле. Известен с прозвището Ангела на смъртта и с чудовищните си експерименти с деца се оказва, че понякога може да бъде способен на човешки постъпки. Тук е моментът да споделя един цитат от книгата, който ясно дава отговор на тази постъпка от страна на Менгеле: „Младите са възпитани в духа на кръв и почва. Друго не знаят. Но по-старите, какъвто е лагерният лекар, показват чрез тези дребни деяния че все още са запазили по нещичко от възпитанието си. Не са приучени на такава безчовечност от ранна детска възраст и не изпитват нужда да я приемат. Ето защо са по-виновни от младите нацистки овце, които друго не са видели.“ С две думи, фактът, че Менгеле спасява живота на Фридел и по този начин показва, че знае що е човечност, прави поведението му в Аушвиц още по- осъдително.

„Не, никога не можеш да научиш тези „хора“ на искрено разкаяние, дори и един ден да трябва да отговарят за постъпките си. За тях в бъдеще можеше да има само едно наказание: смърт. Това щеше да е единственият начин да се защити новото общество“.

В края на книгата има допълнителни материали, чрез които още повече опознаване личността Еди де Винд. Накратко е разказана историята му преди и след войната от близките му, послеслов от Джон Бойн, както и статията на Еди „Сблъсък със смъртта, в която споделя своите размисли за всичко, през което е преминал.

„Две хиляди жени лежаха по наровете между стотици мъртви тела. Да, тези две хиляди нещастници бяха само частица от милионите, които тежаха на съвестта на Берлин. Но това бяха останките от най- големите жертви на тази война. Те бяха последните случайно паднали букви на края на най- черната страница от историята.. „Биркенау“.

И все пак какво се е случило с Фрида? За щастие Фрида оцелява. Отначало Еди не е бил сигурен, че Фрида се е измъкнал жива от ада, но на 23 май 1945 година пътищата им се срещат и най- накрая двамата се събират. Излишно е да казвам, че и двамата се върнали от войната дълбоко травмирани. Но въпреки това някакси проявили смелост и създали нов живот за себе си. В продължение на много години Фрида не можела да има деца, а сърцето ѝ също не било добре. Почти целите им семейства и приятелите им били избити. В крайна сметка споделеното страдание и дълбоките травми на Еди и Фридел се оказали твърде силни за връзката им. През 1947г., дванайсет години след Аушвиц, те се разделили.

„Последна спирка Аушвиц“ е ценен исторически мемоар, написан в лагера на смъртта Аушвиц. Една емоционална изповед за това какво е да преминеш през ада и да се върнеш жив; за живота след смъртта; и за една любов, която оцелява и през немислимото. „Последна спирка Аушвиц“ не цели да получи съчувствие, а просто с реални факти и спомени ни представя суровата картина на лагерите на смъртта, защото историята трябва да се помни, за да не се повтаря никога.