Блог – интервю с Радостина Николова: Мотивират ме срещите с деца и добрите книги, които чета

Радостина Николова е автор на поредицата „Приключенията на мотовете“, самостоятелната „Моите красиви рога“, картинната книга „Кико без крила“ и „Шантавия до шия“. Отличена е с три награди „Бисерче вълшебно“, има две номинации от литературните награди „Перото“, както и приз „Детски писател на годината“ за 2019г. от Столична библиотека. Едно от най- големите постижения на младата писателка е международният успех, който постигна с поредицата „Приключенията на мотовете“ в Китай през 2018 година. Завършила е английска филология и творческо писане в Софийския университет.

1. Здравейте, Радостина. Представете се накратко.

Здравейте, казвам се Радостина. На 34 съм, но нерядко се чувствам на 4. Имам дъщеря, 18700 мота и още цял куп герои, които се подвизават из главата ми. Обичам да работя, да творя, да се разхождам и да пътувам. Чета от 3 до 7 книги едновременно, но обикновено пиша само по една. Освен това имам издателство. „Мармот“ е най-малкото ми дете и като такова ангажира най-много от вниманието ми. Но пък колко щастлива ме прави само!

2. Как започнахте да се занимавате с писане и кое ви мотивира да продължавате?

С писане се занимавам откакто се научих да държа химикал. Всъщност това не е особено коректно, защото до ден днешен не умея да държа химикал, както трябва. Да усетя, че искам да разказвам истории, се случи преди малко повече от 10 години. Мотивират ме срещите с деца и добрите книги, които чета. Колкото повече чета, толкова повече ми се разказва. Колкото повече общувам с деца за книги, толкова повече ми се пише за детския свят.

3. Кои са основните особености в писането за деца?

Няма особености. Най-важното е да бъдеш себе си и да бъдеш открит. Забрави позицията си на възрастен и просто говори на децата така, както би искал някой да разкаже история на теб. В това вярвам аз.

4. Какво представляват мотовете? Как се родиха тези очарователни добродушни същества?

Родиха се спонтанно преди години. Те са привлекателни с необичайната си външност и благ характер. Мисля, че именно това, че са странни, привлича и децата към тях. Те обичат измислени герои.

5. Приключенията на мотовете са издадени в Китай. Трудно ли беше да се пробие в такъв огромен мащаб?

Разбира се. Което идва да затвърди, че нищо не е невъзможно, когато полагаш усилия в конкретна посока.

6. Илюстрациите във всички книги за мотовете са дело на Мелина- Елина Бондокова. Лесно ли успяхте да си сътрудничите в създаването на илюстрованите образи на мотовете?

Отначало имаше момент на напасване. Все пак и в моята глава тези герои нямаха конкретен образ. Съответно хем трябваше тя да се води по моето описание, хем да създаде нещо, в което аз самата ще открия героите си. След десетина (че и повече) скици, успяхме да открием образа. След това не съм се бъркала на Мел. Тя е професионалист и успя да влезе в света им и да го претвори по прекрасен начин.

7. Притежател сте на три награди „Бисерче вълшебно“. Какво значи за вас това признание?

Радва ме. Самата награда не е нищо повече от статуетка. Тя е върха на айсберга, а това, което е отдолу е много по-ценно – че една инициатива, поведена с хъс и упоритост преди години успя да увлече толкова много деца да четат и гласуват за любимата си книга. Дали това ще е някоя от моите книги или друга книга, за мен е без значение. Истинската победа е увеличаващият се брой на четящите деца с мнение. Там са насочени усилията на всички ни.

8. Покрай работата ви се срещате с много деца. Какви са техните впечатления от мотовете?

Любпитни са да узнаят още и още. От което работата и срещите ми с деца добиват смисъл.

9. Кои са вашите любими детски книги?

Ще изброя само няколко, защото са доста. „Училище за клоуни“ (Едуард Успенски), „Маншон, Полуобувка и мъхеста брада“ (Ено Рауд), „Дядо Коледа и четиридесетте разбойника“ (Братя Мормареви), „A Hole is to Dig“ (Рут Краус).

10. Какво ви вдъхновява?

Всичко, а понякога нищо. На моменти вдъхновението може да дойде от случаен звук на улицата. Друг път сядам пред празния лист и просто започвам да пиша, докато историята не потече.

11. Какви съвети бихте дали на начинаещите писатели, които искат да създават детска литература?

Да четат, да открият своите любими писатели, да видят какво точно им харесва и така да започнат да формират своя почерк. Накрая просто да напишат книгата, която искат да прочетат и ще достави удоволствие на тях. Аз обичам да се изненадвам, докато пиша. Ако успеят да се изненадат самите тях с това, което им хрумне, значи са на прав път.

12. Какво да очакват малките и големи читатели от вас в близко бъдеще?

Една моя поредица за прохождащи читатели и прекрасни книги от издателство „Мармот“, по които работим вече месеци и ще излязат през есента. Нямам търпение от името на авторите им и децата, на които предстои да ги прочетат.

Блог – интервю с Камелия Кучер: Писателят не е писател без читателите си

След близо година рубриката ми „Блог – интервю“ се завръща с нова поредица от интервюта с прекрасни и талантливи личности. Стартирам новото начало с писателката Камелия Кучер, която за много кратко време успя да завладее сърцата на българските читатели с двата си романа „Дом“ и „Нощ“. Младата авторка има доста интересен и вълнуващ живот, който със сигурност ще ѝ послужи за вдъхновение за бъдещете ѝ книги. Живяла е Русия, Испания, Швейцария и Франция, тя завършва образованието си в Женева, преди окончателно да се завърне със семейството си в България. Харесва класическата музика и литература. А любовта към книгите е била неотделима част от живота ѝ. Какво споделя за двата си романа? От къде черпи вдъхновение? Кои са любимите ѝ автори? И още много интересни и любопитни теми ви очакват в следващите редове. Най- искрено благодаря на Камелия Кучер за чудесното интервю!

1. Имате интересен и вълнуващ живот. Разкажете ни малко повече за детските си години?

К: Всъщност много е интересно как човек възприема живота си – не бях си давала сметка, че е вълнуващ и интересен до момента, когато след появата на „Дом“, хората го възприеха като такъв.
Родена съм в Сиктивкар, Коми. Едно много далечно и студено място, където температурите през зимата стигат до минус четиридесет градуса. Дете на смесен брак съм, майка ми е рускиня, а баща ми – българин. С родителите ми окончателно се преместихме в България, когато бях на седем години, за да започна училище тук. Детството ми в България премина на тенис-кортовете – родителите ми имаха големи амбиции, които аз разбих, когато на около тринайсетгодишна възраст заявих категорично, че не желая да се занимавам повече с тенис – спортът е прекрасно нещо, но никога не ми е бил страст. От малка страстта ми са книгите.
Тогава родителите ми решиха да ме изпратят в Швейцария, за да получа добро образование. Щом няма да е тенис – тогава ще е солидно образование, това беше решението. Заминах за там много разстроена – представях си безкрайни поля, крави и скука. А се оказа, че Монтрьо е малко градче с голяма културна история – някак меланхолично, но с широка душа. Бързо се влюбих в това място. И до днес го пазя в сърцето си като един от най-оформящите периоди от моя живот. Завърших средното си образование в английски пансион – „Монте Роза“, който се помещаваше в една красива стара сграда на брега на Женевското езеро. Мога толкова да разказвам за там – мога да напиша цяла книга за спомените си от тези години. Там открих любимите си и до днес писатели и книги. Там създадох и голяма част от приятелствата, които поддържам и днес, въпреки че всички сме пръснати в различни краища на света.
Общо взето детските ми години преминаха в много мечти – мислено все се намирах на места, далечни от действителността. Тази ми склонност ми е вредяла през годините, но пък ми помага в писането.

2. Кога разбрахте, че истинското ви призвание е да бъдете писател? Лесно ли взехте това решение?

К: Съвсем откровено признавам, че го разбрах, когато „Дом“ се появи в книжарниците и пое към сърцата на читателите си. Тогава осъзнах, че това, което пиша може да бъде съпреживяно от другиго, че докосва други хора. Дотогава пишех за себе си, защото изпитвах нуждата да го правя – и световете, които създавах бяха за мен, там бях сама. Блянът да бъда писател го нося от малка – това ми е детски блян. Но никога не съм се осмелявала истински да замечтая за това. От малка харесвам класическите книги – все нещо ме дърпа натам и до днес. И в представите ми да бъдеш писател винаги е вървяло с образа на черно-белите снимки на световните класици – как да поставиш и себе си там?
И дори когато усетих, че историята в „Дом“ може би е готова да бъде споделена, не посмях да си представя себе си като писател. Започнах да се възприемам така едва, когато читатели на „Дом“ започнаха да ми пишат – това бе мигът, вълшебният миг, който ще запазя завинаги в сърцето си. Писателят не е писател без читателите си. Така смятам. Затова за мен е много ценна връзката с тях. Това бе моментът, когато почувствах, че мечтата ми се сбъдва, а този миг промени много в мен – смири ме, изпълни ме с благодарност, и с особено чувство за пълноценност. Понякога се улавям, че преоткривам себе си в ролята на писател всеки ден.

3. Как се ражда една история, която да бъде достойна в това да бъде превърната в книга?

К: Ако трябва да бъда докрай откровена – не знам. Неведом е пътят на една история, която се превръща в нещо стойностно, което може да бъде съпреживяно и да остави своята следа в читателя.
Не можеш да разкажеш нещо, което не разбираш. Можеш, но то няма да звучи откровено и няма да носи своята тежест и смисъл. Затова си мисля, че една стойностна, достойна история се заражда в сърцето на писателя, в душата му, в онези най-съкровени кътчета, които го оформят като човек по житейския му път. Писателят посява своя светоглед в творчеството си – понякога дори несъзнателно. Затова си обяснявам нещата така: вдъхновението се трупа с години, оформя се заедно със самите нас, носим го в сърцата си, в душата, в начина, по който виждаме света и приемаме човека, човечеството, живота и смисъла му. И когато вдъхновението започва да приема форма, тогава сядаме и изливаме историята, зародила се в сърцето. Затова писателят трябва непрекъснато да преоткрива себе си, другите, света, живота – потокът на мислите му трябва винаги да плава, да се движи – за да може вдъхновението да продължава да се натрупва. Трудно е, понякога това не зависи от теб – затова и вдъхновението е толкова съкровено за всеки творец.

4. Промени ли се по някакъв начин живота ви, след издаването на дебютният ви роман „Дом“?

К: Да. Животът ми стана по-динамичен, защото в допълнение към старото ми всекидневие, се появи една нова част – всички нови срещи, идеи – писането се превърна от хоби в професия. Самата аз се промених – сбъднах детския си блян, а това усещане е толкова различно от всичко познато ми досега. Като че ли онази половина от мен, досега крита в моя съкровен свят, днес живее пълноценно – твори, споделя и съпреживява.

5. Една от сюжетните линии в романа „Нощ“ е свързана с Втората световна война. С какво ви провокира тази тема? Трудно ли се пише за такъв тежък и болезнен период от съвременната ни история?

К: Провокира ме интересът към тази война, който нося в себе си от години. В училище в Швейцария изучавахме подробно Втората световна война и още тогава този период от нашата история дълбоко ме впечатли и ужаси. Оттогава се интересувам от нея – чета всичко, до което успея да се докосна, гледам документални филми – все в опит да съпреживея, за да разбера онази война, да разбера причините, довели до рязката загуба на човешкия облик и жестокото обезценяване на човешкия живот. Това се опитах да направя и с „Нощ“ – да погледна към Втората световна война през човешките очи в опит да я съпреживея.
Трудно се пише за този тежък, болезнен и срамен период от нашата съвременна история. Действително изстрадах написването на книгата, но когато я завърших усещането бе за снет товар. Надявам се така да я усетят и читателите, защото на първо място „Нощ“ е книга за съхраняването на човешкото в нечовешки времена и най-вече – за прошката. А когато човек успее да даде прошка – на другите, на света, на миналото, на настоящето и на себе си – тогава той сваля един от най-тежките товари, които носим по житейския си път.

6. И двете ви книги имат трейлъри. В българското книгоиздаване е рядко срещано явление. Защо решихте да заложите на визуално представяне на книгите си?

К: Да, у нас все още е рядкост. Следя чуждестранни писатели и те все по-често представят романите си и с книжни трейлъри. Трейлърът на „Нощ“ е заснет така, както се заснемат трейлъри на филми – истинска професионална продукция с актьори и голям екип, който стои зад заснемането. Тук е моментът на благодаря на режисьорката Яна Титова и на Алек Алексиев, които застанаха зад този амбициозен проект, както и на целия страхотен екип, който стана част от него. Докато пишех „Нощ“ в главата ми се появяваха ярки картини на това, което описвах и в един момент започнах да мечтая „Нощ“ да има професионално заснет трейлър. Тогава на всички им се стори невъзможно. И в един приятелски разговор споделих с Алек Алексиев – и така стана чудото. Успяхме да го осъществим и трейлърът се получи великолепно.
Приемам книжните трейлъри като още един вид творчество, още един досег на читателя с историята. Много се радвам, че успяхме да го осъществим.

7. Как протича един ваш работен ден? Имате ли някакви творчески ритуали за мотивация и вдъхновение?

К: Преди имах разни дребни ритуали, но с появата на третото ми дете – което в момента е на година – нещата много се промениха. Тъй като сега часовете ми са съобразени с неговия режим, осъзнах, че за вдъхновението не са нужни ритуали – ако то е налице, можеш да седнеш да пишеш навсякъде, във всякаква обстановка. Това е много ценен урок, който получих благодарение на малкия ми син.
Това, което задължително правя е да пиша, слушайки музика – обикновено като много тих фон. Имам няколко любими класически мелодии, които слушам – това ми помага бързо да потъна в атмосферата на историята, която разказвам.
Иначе един мой писателски ден протича у дома, по халат, в идеалния вариант (ако бебето не промени плановете) пиша по пет/шест часа на ден – понякога последователно, понякога на два пъти. Често, когато съм в творчески процес забравям да ям, изобщо забравям за действителния свят, обикновено тогава рядко отговарям на телефонни обаждания – изобщо като че ли изчезвам и на мое място се появяват героите и само за това мога да мисля. И ми е много трудно да се върна към бита, а всеки следобед се налага, защото трябва да оставя историята и да отида да прибера дъщерите ми от училище.
Работните ми дни преминават трескаво, в крадене на всяка свободна минута за писане. Всеки път е така, докато не изкарам от себе си и последното изречение.

8. Има ли история, която искате да разкажете с цялото си сърце и душа?

К: Има – историята на моето семейство от руска страна. Тя е много интересна и, както почти при всяко семейство там, изстрадана и трудна. Връща се назад в поколения и много ми се иска един ден да успея да я опиша – като опит да я съпреживея, защото засега съм единствено неин слушател, а и като почит към тази част от моето семейство, която виждам изключително рядко и без близостта на която израснах.

9. От кого и от какво зависи успехът на един писател?

К: От неговия талант, трудолюбие, професионализъм, вяра и късмет. Вярвам в съдбата, така че не мога да не прибавя и нея. Писателят е творец, така че на първо място стои неговото творчество, но и след публикуването на неговия труд, има много работа и тук вече е мястото да се прояви професионализъм и вяра – нещата рядко се случват бързо. Но пък си мисля и друго – успехът е хлъзгаво понятие, затова човек трябва да мери успеха си по собственото си усещане за него. За мен успех е, че написах двата си романа, че ги изстрадах и преживях, завърших ги и те поеха към своите читатели. А оттам насетне – каквото ми е писано.

10. Талантът има ли срок на годност?

К: Струва ми се, че не. Талантът е нещо, с което се раждаш. Въпросът е дали ще успееш да го развиеш и да го превърнеш в творчество. Това, което може да има срок на годност е вдъхновението – двигателната сила на таланта.

11. Какво ви даде последната книга, която прочетохте?

К: Последната книга, която прочетох е „В памет на паметта“ на Мария Степанова. Особена книга, която не е от тези, които напоследък предпочитам да чета. Книга, която трудно може да бъде определена жанрово. Писателката е ерудит, а разсъжденията й върху родовата памет и паметта по принцип са изключително интересни. Стойностна книга, която според мен, е задължителна за всяка домашна библиотека. Това, което остави у мен са разсъжденията върху родовата памет – тя съществува и в моя живот като нишка, която ми се ще да разплета и да проуча.

12. Какво обичате да четете в свободното си време? Кои са любимите ви автори и книги?

К: През годините съм преминала през всякакви етапи на четене. Преминах през периодите на философията, историята, класиката, високата художествена литература, постмодернизма. Днес продължавам да клоня към класическата литература – слабост ми е. Но чета и съвременна художествена литература, като обикновено клоня към класическия разказвачески маниер. От съвременните писатели любими са ми Жауме Кабре, Карлос Руис Сафон, Ерих-Мария Ремарк. А сред класиците любими са ми Стайнбек, Селинджър, Ъруин Шоу, Бредбъри, Ъпдайк, Набоков, Булгаков, Достоевски, Пушкин, Толстой – много са, със сигурност ще пропусна някого. Много харесвам една книга, която открих наскоро, а изданието е старо: ”Замъкът на Въображението и камъните на делника” от Артур Лундквист – прекрасни къси разкази, има един разказ за нощта, който е великолепен. От поетите любими са ми Йосиф Бродски, Фернандо Песоа, Октавио Пас, Висенте Алейсандре.

 

Блог- интервю с К. А. Тъкър за романа ѝ „Забравена истина” и предизвикателствата да си писател

К. А. Тъкър е сравнително нов автор сред българските читатели, но благодарение на издателство „Ибис“, които издадоха „Забравена истина“, авторката с лекота успя да спечели вниманието и симпатиите на читателите. В началото на месеца излезе „Погребани тайни“, която определено дава заявка за един добър романтичен трилър. Издателство „Ибис“ решиха да изненадат почитателите на авторката с едно готино интервю, в което участват няколко български блогъри. Имах честта да бъда една от поканените блогърки, за което сърдечно благодаря на издателството. Интервюто също може да прочетете в блога на „Ибис“ ТУК .

Въпросите зададоха:
Христина (Hrisilandia) – http://hrisilandia.com/
Теодора (The Bilingual Reader) – https://thebilingualreader1.blogspot.com/
Силвия (My Book are my world) – https://mybooksaremyworldblog.wordpress.com/

Христина, Hrisilandia: В “Забравена истина“ разказвате историята, като редувате минало и настояще. Коя история ви хрумна първо и как протече самото писане – с коя започнахте?
К. А. Тъкър: Сънувах една нощ момиче, което беше пребито и в кръв, вървящо по изоставен път, покрит със сняг. Яркият контраст между искрящата от белота околност и пурпурните капки кръв, които се събират в малки локвички и замръзват, е това, което се е запечатало най-силно. Това е мястото, където историята започва за мен и аз я развих назад, отговаряйки на въпросите как се е озовала там и кой я намира. Имаше доста напред и назад между миналото и настоящето. Работех по двете сюжетни линии едновременно.

Христина, Hrisilandia: Имате книги, които са в романтичния жанр, но и такива, които са по-скоро трилър и съспенс. Кои предпочитате да пишете?
К. А. Тъкър: Винаги трябва да включа любовна история, независимо от сюжета, който пиша. Без нея разказът сякаш изглежда не както трябва или непълен. Но дори и моите романтични романи съдържат силни второстепенни сюжетни линии, включващи семейна динамика или други лични предизвикателства, а аз се опитвам да вмъкна напрегнат съспенс винаги, когато мога. Писането на истории, които включват престъпление или престъпници е вълнуващо за мен, но имам нужда от почивка след създаването на такива. Затова не мога да избера. Наслаждавам се да пиша и двете, в зависимост от настроението. Но те винаги ТРЯБВА да имат романтичен елемент.

Христина, Hrisilandia: Как протича един ваш „работен“ ден? Имате ли някакви писателски ритуали за мотивация и вдъхновение?
К. А. Тъкър: Аз съм създание на рутината. Ставам, приготвям децата за училище и тогава сядам да пиша в моя офис, с чаша кафе, отговарям на имейли и други административни неща, и чак тогава пиша. Понякога думите се изливат лесно, но повечето пъти (особено при първата чернова) се налага да ги изтръгвам. Обичам да слушам музика, докато пиша първите си чернови. Това е моята мотивация. Намирам песен, която определя настроението за книгата или сцената и я оставям да се върти многократно.

Христина, Hrisilandia: Вярвате ли в любовта от пръв поглед? Или в сродните души?
К. А. Тъкър: Вярвам в страстта от пръв поглед, с обещание за любов. Този момент, в който се влюбваш в това, което виждаш и чуваш, и се надяваш, че всичко друго, което ще научиш за този човек, кой е той, ще бъде също така завладяващо. Не вярвам в сродните души. Или по-скоро не вярвам, че има само един-единствен човек за теб през целия ти живот.

Христина, Hrisilandia: Какво четете в свободното си време? Кои са любимите ви автори и книги?
К. А. Тъкър: Чета от всичко по малко. ОБОЖАВАМ фентъзито. Любимата ми поредица е „Песен за огън и лед“ от Джордж Р. Р. Мартин. Много харесвам и поредицата „Стъкленият трон“ от Сара Дж. Маас. Чета много любовни романи (изненада!). Някои от моите любими авторки на любовни романи в последно време са Кристина Лорен, Ейми Хармън и Сали Торн, но се наслаждавам на всичко със силни характери, завладяващ стил и добре изграден сюжет.

Христина, Hrisilandia: Ако не бяхте писател, каква щяхте да бъдете?
К. А. Тъкър: Вероятно все още щях да работа в корпоративния свят, където прекарах тринайсет години, преди да направя огромната крачка към писателската професия.

Теодора, The Bilingual Reader: В „Забравена истина“ главната героиня Уотър е жертва на домашно насилие – психическо и физическо. Това очевидно е трудна и деликатна тема за разглеждане. Също така е тема, която задължава авторът да се отнесе подобаващо към всички жертви на домашно насилие. Чувствахте ли в някакъв момент от създаването на романа подобен натиск?
К. А. Тъкър: Не избягвам тежки теми, когато пиша, но се опитвам да ги предам по-подходящ начин и с деликатност. Вярвам силно в идеята, че има нужда да си бил на мястото на някого, за да разбереш напълно през какво преминава. Историите са един от начините за това. По отношение на темата за домашното насилие, най-честият въпрос, задаван от хората, които не са преживели този ужас, е „Защо тя просто не си тръгне?“ В „Забравена истина“ се опитах да пресъздам ситуацията, така че читателят да се замисли и да си каже: „О, ето защо“. Със сигурност историята в романа е доста по-сурова и много от жертвите на домашно насилие страдат при по-обикновени обстоятелства. Прекарах доста време в четене на случаи на домашно насилие и в разговори с хора, които работят в тази сфера. Да бъдеш въвлечен напълно в тази реалност и после да се опиташ да я пресъздадеш във въображаема история може да те отведе на много мрачно място. „Забравена истина“ беше такова мрачно място за мен.

Теодора, The Bilingual Reader: В свои предишни интервюта споделяте, че любимата ви част от писането на нова книга е редакцията. Но преди този славен момент вероятно има доста за проучване. Какво включваше проучването ви за „Забравена истина“? Свързахте ли се с жертви на домашно насилие или специалисти, занимаващи се с травма на мозъка и психология?
К. А. Тъкър: Винаги се опитвам да говоря с експерти, когато правя изследвания по дадена тема за романите си. За „Забравена истина“ се свързах с жена, която управлява подслон за жени, жертви на домашно насилие. Тя ми предостави много информация, базирана на истински случаи. Говорих също така и с лекар (който е и писател, така че изтърпя всички мои хипотетични въпроси).

Теодора, The Bilingual Reader: Страстта към колите буквално се лее от страниците на „Забравена истина“, по начина по който са описани в детайли. Вие любител на коли ли сте?
К. А. Тъкър: Изобщо не съм любител на коли. Моите изисквания са да ме закара от точка А до точка Б, без да се счупи на изоставен път по средата на нощта (което ми се е случвало). Но признавам, че има нещо пленително и секси в бързите, мощни коли.

Теодора, The Bilingual Reader: Аудио книгата на „Забравена истина“ се чете от Джош Гудман и Елизабет Луиз, които са невероятни и според мен гласовете им пасват идеално на героите. Как протича избора на това кой ще чете, и като автор имате ли право да участвате в този процес?
К. А. Тъкър: Всъщност нямам никакво участие в избора на тези, които четат моите аудио книги (издателят ми се занимава с това) и никога дори не съм ги слушала! Никога не съм слушала която и да е от моите аудио книги. Да слушам как някой чете думите, които съм написала, ме кара да се чувствам неудобно. Но от много мои читатели съм получила отзиви, че Джош Гудман и Елизабет Луиз са невероятни и съм благодарна за това.

Силвия, My books are My world: Според вас какъв път изминава Уотър от началото до края на историята? Как се разви нейният образ?
К. А. Тъкър: Уотър е от хората, които са тихи, но силни. Тя се научи да извлича най-доброто от нейната тежка ситуация. Никога не бих я помислила за слаба. Но също така тя не знае какво е да имаш подкрепата на семейството и приятелите си, преди Джеси да се появи в живота ѝ. Тази помощ беше това, от което имаше нужда, за да се освободи. Именно усещането за семейство е това, което напълно разви характера на Уотър.

Силвия, My books are My world: Щастливите развръзки най-добрият завършек ли са за една книга?
К. А. Тъкър: За моите читатели щастливият край е единствения начин да завърша роман. Бих си имала неприятности с тях, ако не им осигуря такъв, дори и ако е „щастливи засега“, а не „заживели щастливо до края на дните си“.

Силвия, My books are My world: Какви са предизвикателствата от това да бъдете писател?
К. А. Тъкър: О, това е обширен въпрос, такъв който би могъл да отнеме дни да отговоря. В допълнение, той би бил уникален за всеки писател. Но аз ще се съсредоточа на онова, с което се сблъсква всеки писател (освен ако няма екип от асистенти, бавачки, домашни помощници и готвачи, а ви гарантирам, че това не е често срещано).
С една дума: Баланс

Да намериш точния баланс между живеенето в измисления свят и реалния, е предизвикателство, което изключително ме тормози. Склонна съм да се потопя в моята история докато пиша. Справям се по-добре, когато имам по-големи времеви отрязъци, за да се фокусирам, без разсейване. Когато пиша и имам краен срок (което се случва през цялото време) тези големи отрязъци от време са ми необходими ежедневно. Но аз имам семейство и истински живот, които често прекъсват това. Да приготвя децата за училище, домашните задължения, часове при лекаря, хокейни мачове – тези неща не изчезват. Имам съпруг, който ме подкрепя, но и той може да помогне донякъде. Разбира се, бих могла да прескоча чистенето на къщата (най-малкото ми дете всъщност се наслаждава на това да чисти с прахосмукачката и аз се възползвам), но има много неща, които не мога да пропусна. Не искам да изпусна живота на моите деца. Имам късмет сега, че мога да пиша на пълен работен ден. Имаше време, когато бях с две малки деца и изискваща работа на пълен работен ден и аз пишех вечерите и уикендите като хоби. Това е положението за много писатели днес и аз ги поздравявам, че се справят.

Да намериш баланса между творческата и бизнес страната е предизвикателство. Дори и с издател, който се грижи за издаването на твоята книга, все още си зает с отговаряне на имейли, даване на потвърждения, редактиране и преработване (и пак редактиране). Социалните мрежи са по-важни от когато и да е било в света на книгоиздаването, тъй като бюджетът за маркетинг намалява, книжарници затварят, а онлайн маркетингът се развива. Мога да седна на компютъра си сутринта и лесно да изгубя цял ден в писане, преди да го осъзная, прекарвайки часове обновявайки моя уебсайт и промотирайки книгите си онлайн. Като писател трябва да намериш баланса, който ти позволява да пишеш. Ако не пишеш, няма какво да промотираш.

Линк към „Забравена истина“: http://ibis.bg/zabravena-istina.html

Линк към „Погребани тайни“: http://ibis.bg/pogrebani-taini.html

Блог- интервю с Благой Иванов: Формулата за качествен хорър разказ е по-малко претенция, повече спонтанност и искреност

Днес мой гост е Благой Иванов, който е добре познат в книжните среди, като един от съоснователите на издателство „Deja Book“. Освен писател и издател е ѝ кинокритик (част е от екипа на филмовия сайт „Operation Kino“), чийто интереси са насочени към жанровата култура. Правил е интервюта с писатели, критици, преводачи, режисьори и художници, сред които Любомир Николов, Владимир Игнатовски, Любен Дилов, Джордж Р. Р. Мартин, Валери Милев, Петър Станимиров, Шон Бейкър и др. През пролетта на 2017 г. от печат излезе дебютната му книга „Добрите, лошите и грозните“- сборник с кинокритически текстове, посветени на жанровото кино. А през тази година излезе сборника му с разкази „Трансформации“. Всеки разказ в сборника е придружен от оригинална илюстрация на талантливата художничка Кристина Стоянова.

1. Вие сте популярен в литературните среди, но за читателите, които за пръв път срещат вашето име, как бихте се описал с няколко думи?

Допустимо циничен скептик, залитащ към рационално мислене, нощни изкушения и страшни истории.

2. Какви са предизвикателствата от това да бъдете писател в България?

Не съм сигурен дали мога да отговоря от личен опит, тъй като не се възприемам като писател. Може би след още 2-3 книги ще заслужа подобно определение, но засега съм предимно начинаещ в областта. Колкото до писателите у нас по принцип… ами, зависи. Ако искаш да си изкарваш хляба с писане на книги, шансът да ти се получат нещата из родните ширини е наистина малък и трябва да се надяваш да нацелиш адски благодатна пазарна ниша (има тук-там български автори, които криво-ляво се издържат с книгите си, но те са изумително рехаво изключение). Ако просто искаш да градиш някакъв авторитет или имидж, трябва от една страна да се пребориш със старомодните и закостенели академици и критици, а от друга – да покориш собствените си претенции; подхождай с увереност, но никога с арогантност, ако искаш нещата да ти се получат като хората.

3. С какво хорърът привлече вниманието ви?

Труден въпрос, чиито отговори се коренят нейде назад към детските ми години, когато се зарибих по филмите с чудовища. Някак винаги съм обичал неща, които хората около мен не познават добре или просто не се интересуват от тях. Докато хлапетата в квартала играеха футбол, аз рисувах динозаври или обикалях дворове и градинки в търсене на всякакви creepy crawlers. Обичах да си играя с колички, само ако те се озоваваха под нозете на Годзила. Исках домашни любимци, но предпочитах змии и гущери, а не кучета и котки. Иначе имах нормално детство, хаха.

4. Коя е най-страшната книга, която сте чел?

Сигурно е „Гробище за домашни любимци“ на Стивън Кинг… но с уговорката, че я четох в ранните ми тийн години, което е важно условие, за да те уплаши роман. Към днешна дата подобни произведения чета с все същото удоволствие от потапянето в историята, но и с лека носталгия към времената, когато по-лесно се стрясках от художествената литература и паранормалните й изразни средства… и все пак: ужасът в „Гробище за домашни любимци“ е преди всичко загубата на дете, а не зомбитата. В много отношения тази книга всъщност е по-страшна, когато си възрастен.

5. Освен издател и автор, сте и кинокритик, чиито интереси са насочени предимно към жанровата култура. Какви са вашите впечатления за съвременния хорър? 

Нямам кой знае какви впечатления от съвременния книжен хорър, но бих отличил в Европа автори като Йон Айвиде Линдквист, а в САЩ – Джош Малерман. Колкото до киното – ако някой ви каже, че днес не се правят добри филми на ужасите, веднага обяснете на този някой, че има нужда от сериозно наваксване. Моментално посочвам заглавия като „The Witch“ на Робърт Егърс, „Starry Eyes“ на Денис Уидмайър и Кевин Колш, „The Wailing“ на На Хонг Джин, „It Follows“ на Дейвид Робърт Мичъл и дори нетипичния фолклорен хорър „November“ на Райнер Сарнет (великолепно заглавие от Естония, което силно напомня на сюрреалистичен езически мелез между Дейвид Линч и Ингмар Бергман). Извънредно не харесвам прехвалени баналности като „Заклинанието“ на Джеймс Уан и „Бягай“ на Джордан Пийл, които са компетентни, но тривиални в почти всяко едно отношение.

6. Дебютната ви книга „Добрите, лошите и грозните“, чиято идея лично за мен е новаторска, се радва на голяма популярност от страна на читателите. Разкажете ни как се роди идеята за осъществяването й?

Честно казано, популярността й сред читателите е доста… условна. Освен това в книгата има новаторски елемент само и единствено, ако я съотнесем към българската филмова критика. Просто у нас подобни издания отсъстват, докато по света не са рядкост. Имаме интернет „знаменитости“, които драскат ревюта и статии за жанрово кино от време на време, но комай истински професионални изяви не се срещат. Затова и се амбицирах да събера част от моите текстове по темата в общо издание, което хем да легитимира тоя тип публицистика в България, хем да зариби хората по „страшното“ кино, а и да пребори – поне отчасти – предразсъдъците към него.

7. Втората ви книга – „Трансформации“ – се състои от двадесет разказа, които са насочени предимно към хорър жанра. Колко време ви отне да ги напишете? Имаше ли разкази, които отпаднаха от сборника?

Някои от разказите в сборника са писани още през средата на 90-те години на миналия век. Други са по-нови, има и 1-2 съвсем пресни. Почти всички обаче са ревизирани и редактирани, което прави книгата предимно „нова“ като написване, тъй като трябваше да мина през цялото съдържание и внимателно да го инспектирам. На места си позволих да оставя нещата в малко по-незрял вид, на други пък си позволих сериозна намеса и пренаписване. Целият процес отне няколко месеца, през които сериозно обмислях дали да не включа още няколко заглавия, писани през годините, но някак не успях да ги харесам достатъчно и затова се ограничих с двайсетте, които в крайна сметка попаднаха в селекцията.

8. Защо точно с това заглавие избрахте да представите книгата си? Има ли някакъв символичен смисъл за вас?

 

Трансформациите в „Трансформации“ са почти навсякъде – преобразяват се персонажи, местообитания, емоционални състояния. Затова и корицата, дело на прекрасната Кристина Стоянова, обедини символиката чрез изобразяването на гъсеницата и пълнолунието: все неща, които се свързват с промяната.

9. Със сигурност харесвате всички разкази в книгата, но все пак имате ли фаворит сред тях, който според вас се отличава от останалите?

Най-въздействащ и удовлетворяващ за мен самия е „Отражението“, който е и най-новият от всички разкази в сборника. Ужасът при него е страшен заради реализма, а свръхестествените елементи са преди всичко метафорични. Той най-ярко илюстрира и посланието, че няма по-зловещо чудовище от човека.

10. Каква според вас е формулата за един успешен и качествен хорър разказ?

Като за повечето успешни и качествени неща: по-малко претенция, повече спонтанност и искреност. Само че без опит, езикова грамотност, усет към детайла и поне някакво откъсване от клишетата, няма как да стане. Дали при мен всичко това се е получило обаче ще кажат читателите.

11. Какво може да ви вдъхнови?

Всички обичайни неща, които вдъхновяват и останалите: изкуство, секс, наркотици, сънища и комуникация с хора например. Оказа се обаче, че едно от най-мотивиращите неща за мен са познатите и близките ми, които също имат творчески наклонности и реализация. Когато видя някой от тях да прави нещо, особено нещо смислено, това ми действа като гориво – спирам да цикля над глупости, сядам си на задника и започвам бачкане по следващ проект. Това работи безотказно.

12. Кои са предпочитаните от вас хорър автори и защо?

Обичам Клайв Баркър, Хауърд Лъвкрафт, Джунджи Ито, Робърт МакКамън, Ричард Леймън, както и споменатите вече Линдквист и Кинг. Причините варират, но една ги обединява: умеят не само да разказват добре и да комуникират човешките фобии, фиксации и слабости, но и да създават убедителни и необятни митологии, в които искаш не просто да се разходиш, а да се изгубиш.

13. В бъдеще читателите да очакват ли хорър роман?

Вече работя над трета книга, която няма да е роман, но обещавам да разбуни духовете, щом излезе. За нещо по-обемно идеи има, но само времето ще покаже дали, кога и какво ще се случи.

14. Какво сте подготвили за почитателите на „Deja Book“ до края на годината? Издайте ни нещо.

Предстоят поне три атрактивни неща в следващите месеци, но още е рано да ги обявим. Ще направим всичко възможно обаче преди Хелоуин да пуснем поредната мистериозна страхотия на Малерман: „Unbury Carol“, която ще зарадва както почитателите на ужаса, така и феновете на уестърна. Гарантирам ви запомнящи се тръпки!

Блог- интервю с Деница Райкова: Усещането, когато четеш „защото е модерно“, не може да бъде същото, както когато четеш просто защото обичаш да го правиш

По повод 24 май- Ден на българската просвета и култура  и на славянската писменост, реших да ви срещна с един от най- добрите ни преводачи Деница Райкова. В книжните среди е добре позната с безупречните си преводи по книгите на Сюзън Колинс, Филипа Грегъри, Виктория Айвярд, Ришел Мийд, Стефани Майър и много други. Каква е тайната за един перфектен превод и кое е най- голямото предизвикателство, пред което се е изправяла в работата си като преводач, ще научите в следващите редове.

1. От колко време сте преводач? Как решихте да работите в сферата на книгоиздаването?

Направих първия си превод още като студентка в четвърти курс през 1999 г. Втория – две години по-късно, през 2001-а. Последва известно „затишие“, през което не си намирах работа като преводач, но превеждах книги, които не ми бяха възложени, с идеята да ги предложа на издателства, които биха се заинтересували. Така през 2006 г. се свързах с издателствата, с които работя в момента. Още преди да завърша гимназия, бях решила, че искам да се занимавам с превод, и никога не съм имала колебания по този въпрос.

2. Коя беше първата книга, която преведохте?

Първата ми преведена книга беше „Пух и философите“ от Джон Тайърман Уилямс – тя представлява подбрани откъси от „Мечо Пух“ , обяснени чрез различни философски течения.

3.Приблизително колко преведени книги имате до момента?

90 и няколко.

4.Какви качества трябва да притежава човек, за да бъде успешен и добър преводач?

Любознателност, познания в различни области, добро владеене на съответните езици, от които и на които превежда. И най-важното, макар че го споменавам накрая – смирение и търпение. Никога не бива да смята, че вече е достигнал върха и няма какво повече да научи. Винаги има какво още да научиш, понякога от най-неочаквани източници. Търпение – защото понякога преводаческата работа е тежка и изтощителна. Трябва да имаш търпение да „разчепкваш“ заплетени изречения, да търсиш най-добрия словоред и най-точните думи. За мен е много ценно и умението да „влезеш“ в текста, да се вживееш в това, което превеждаш, за да можеш да усетиш атмосферата на историята.

5.Кое е най- голямото предизвикателство, пред което сте се изправяли във вашата работа?

Не мога да посоча само едно. Предизвикателство е винаги, когато попаднеш на нещо, което е извън твоята сфера, нещо, което не е „твоето“. А това може да стане както при превод на документална книга, да речем, така и при превод на художествена – ако например има специфични термини от област, която не познаваш добре. Тогава не е извинение, че не си „експерт“ по темата – щом тези неща ги има там, трябва да ги предадеш възможно най-точно и ясно. И да не личи, че си имал някакви съмнения относно тях.

6.Кои са най- често срещаните трудности в професията ви?

Донякъде казах това в отговора на предишния въпрос – когато авторът има по-специфичен изказ или споменава твърде много типични за дадената култура неща, които трябва да успееш да предадеш адекватно.

7.Сблъсквали ли сте се с книги, които по един или друг начин са били трудни за превеждане?

Разбира се – както с художествени, така и с нехудожествени. Но понеже стана дума за предизвикателства – ето това е едно от тях: да „хванеш“ една трудна книга и да се „разбереш“ с нея, да направиш така, че в крайна сметка читателят да не разбере колко ти е било трудно.

8.Колко време ориентировъчно отнема преводът на една книга в зависимост от обема ѝ?

Зависи от книгата – не само от обема, но и от трудността. Горе долу-обаче – между 3 и 4 месеца за книга между 350 и 600 страници. Има и изключения, разбира се – ако книгата е по-лесна, два месеца и половина може да са достатъчни.

9.Коя от книгите, които сте превеждали ви е най- любима?

Много са… Но на първо място са и винаги ще бъдат петте „Подземни хроники“ на Сюзан Колинс и „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ от Бенджамин Алире Саенц.

10.Има ли автори, които бихте искали да бъдат издадени в България?

Имам един много любим автор на военно-исторически романи – Джеф Шаара /Jeff Shaara/. Той има няколко книги за Гражданската война в САЩ /по негов роман е заснет филмът „Богове и генерали“/, както и една изключително добра четирилогия за Втората световна война. Отличителното за стила му е, че във всяка от книгите събитията са разказани през очите на отделни конкретни участници в тях, което прави книгите, макар и романи, да звучат изключително правдоподобно. Едва ли ще се случи, но си мечтая да преведа книгите му на български.

11.В последните няколко години четенето се превърна в „мода“, но благодарение на това все повече млади хора посягат към книгите. Какво е вашето мнение?

Странно ми е да мисля за четенето като за „мода“. И не ми се иска да го възприемам така, защото модата по правило е нещо, което отминава. И ми се струва, че усещането, когато четеш „защото е модерно“, не може да бъде същото, както когато четеш просто защото обичаш да го правиш.

12.Някога подтиквало ли ви е превеждането на книги към писане на ваша собствена?

Всъщност съм писала доста – като дете пишех стихове, и то в продължение на доста години, доста по-късно /когато вече работех като преводач/ написах и няколко кратки пътеписа, имам и три „Котешки повести“, които написах преди десетина години. Нищо от това обаче не е издавано, макар че някои от нещата публикувах преди години в блога си. Сега пиша само отзиви за книги. И от време на време правя планове да си намеря издател за „Котешките повести“.

 

Блог – интервю с Фиделия Косева: Чудесата са възможни и българските художници на корици могат да бъдат на световно ниво

Фиделия Косева е един от най- талантливите дизайнери на корици. Нейно дело са кориците на едни от най- емблематичните и обичани книги през последните няколко години, сред които „Аристотел и Данте откриват тайните на вселената“, „Белжар“, „И дъхът стана въздух“, „Непокорните диви“, „Творци на съвпадения“, „Толкова близо до хоризонта“ и десетки други прекрасни корици. Сред последните ѝ нови попълнете са новите издания на „Алиби“, „Азбучни убийства“ и „Десет малки негърчета“ от Агата Кристи, които са с ефектен изчистен дизайн. Фиделия ми сподели, че през свободното си време обича да чете книги, които вече си имат корици :). Освен това обича да се разнообразява с компютърни игри. Обича да пътува, да слуша рок музика, да гледа филми и сериали (Netflix!). А в момента естествено следи Westworld и новия сезон на The Handmaid’s Tale. Каква е тайната на перфектната корица? В кой жанр книгите са най- трудни за илюстриране? Какво вдъхновява очарователната дизайнерка и какви книги обича да чете ще научете в следващите редове.

1. Как решихте да станете дизайнер?

 Исках да правя нещо, свързано с книги. Не толкова любовта към рисуването, колкото любовта към четенето, определи с какво ще реша да се занимавам. Бях от онези деца тип „книжен плъх“, които само гледат да се пъхнат в някой ъгъл с книжка. Един ден, мисля че може би бях 9-ти или 10-ти клас, сестра ми ме попита какво бих работила, ако нямах никакви ограничения и аз с присъщата категоричност на тинейджърските години заявих, че искам да правя корици на книги. Не рисуване, не дизайн, не писане – корици на книги 🙂 Проучих коя професия се занимава с това, започнах да ходя на уроци по рисуване, кандидатствах „Графичен дизайн“, приеха ме и едно по едно нещата се случиха като в приказките.

2. Какъв е процеса по създаването на една корица? Кое ви вдъхновява при създаването ѝ?

Процесът при мен започва с четенето. Струва ми се много важно и основно, за да се вникне в книгата. Независимо колко корици на чужди издания разгледаш или резюмета прочетеш, никога не знаеш къде в текста ще се намери някой детайл, който да те вдъхнови. С четене се улавя духа на книгата. После, в идеалния случай, в който срокът не ме притиска, си оставям няколко дни книгата да „отлежи“ в главата ми – драскам си идеи, мисля си за историята, правя списък с варианти какво да се включи в корицата. Накрая сядам и правя проектите, винаги повече от един. Не знам дали е присъщата ми разпиляност или се дължи на факта, че на една книга може да се погледне от много различни ъгли, но не съм способна да направя само един вариант. По-скоро ги „бълвам” и после с редакторите на книгата избираме един, донагласям и финализирам корицата.

3. Четете ли книгите върху, които ще работите или се доверявате на резюме/ атонация?

Тук май вече ти отговорих, въпреки че трябва да призная, че се е случвало, когато срокът е много кратък или книгата е нехудожествена литература, да „прелистя“ файла и да чета предимно ревюта и анотации.

4. Коя беше първата корица, по която работихте?

 Посланическото градче, на Чайна Миевил,издателство Ентусиаст, 2015 г., която и досега ми е една от любимите ми мои корици.

5. В кой жанр книгите са най–трудни за илюстриране?

 В любимия ми – фентъзи жанра. Според мен защото книгата толкова ми харесва, че някак се притеснявам дали ще успея да предам всичко, което искам. Сякаш, когато харесваш толкова историята, страхът от провал ти пречи. Надвиваш го, даваш всичко от себе си и се надяваш, че е достатъчно.

6. Коя е най– любимата ви корица от вашите?

 Нямам само една, доста е трудно да се избере. Бих казала, че любимата ми корица винаги е тази, по която в момента работя, защото тя е запалила въображението ми и чака да я взема от пространството на идеите и да я превърна в реалност. Въпреки това, ще изброя някои, които харесвам, за да не остане този въпрос съвсем без отговор :). Харесвам Белжар на Мег Уолицър, харесвам поредицата Красноглед, която правим с „Изток-запад“, харесвам как се получиха новите издания на Агата Кристи, едно от любимите ми корици е и тази на Сънища на Роуз Инсера, обичам и Толкова близо до хоризонта на Джесика Кох и Светлината, която изгубихме на Джил Сантополо – спирам, казах ти, не е никак лесно.

7. А коя е най– любимата ви книга, по която сте работили?

 Ами пак не е само една, но може би „Трудно е да бъдеш Бог“ на братята Стругацки и „Лордът от планетата Земя“ на Сергей Лукяненко са ми любими, защото са страхотни, смислени фантастики, а „Кладенецът“ на Веселина Седларскаи „Творци на съвпадения“ на Йов Блум са ми любими защото са абсолютно неподдаващи се на жанрово разпределение и адски стойностни и силни книги. Имала съм късмета и честта да работя и по много други прекрасни книги, така че в момента, за да не те отегча спирам дотук с изброяването.

8. Какви книги обичате да четете през свободното си време? Имате ли любим жанр?

 Обичам да чета хубави, смислени книги, но клоня към жанра на фентъзито, напоследък също към фантастиката и т.нар. young adult. Винаги са ми били слабост книгите, в които светът е малко по-красив, малко по-необичаен, малко по-магичен.

9. Коя е книгата, която най– силно ви е повлияла и вие е накарала да промените нещо в живота си?

 Не е една книга, а поредицата на Дейвид Едингс Белгариад, която ми повлия изключително (непоправимо) много в това как си представям идеалните отношения между мъжа и жената, любовта. Героите на Едингс постепенно се превърнаха в представите ми за съвършените хора и нанесената щета е необратима 🙂 „Hopeless romantic“е диагнозата, която можеш и сам да си поставиш след четенето на твърде много фентъзи истории, приказки, исторически романи и хубави книги като цяло.

10. Какво е чувството да знаете, че от вас зависи как ще изглежда книгата, която ще се докосне до читателите?

 Вълнуващо и леко плашещо. Никой не е по-критичен към кориците ми от мен самата, винаги нещо донареждам, побутвам, преправям, старая се да е перфектна, доколкото мога. Също така винаги не съм доволна, но това вече си е друга диагноза. Точно защото съм на първо място читател и на второ дизайнер и знам какво е усещането да се влюбиш в някоя прекрасна корица, а после и в самата книга, този синхрон – хубава корица, хубава книга е това към което винаги ще се стремя.

11.  Какви са тенденциите на кориците през последните години?

 Да стават все по-хубави и по-хубави. Отиват си деветдесетарските колажи и кичозни сблъсъци на стилове и отстъпват на по-изчистени, по-идейни, по-красиви неща. Работата на Kontur Creative и Живко Петров е вдъхновяваща, респектираща и надъхваща ме да вярвам, че чудесата са възможни и българските художници на корици могат да бъдат на световно ниво.

12. Една от най– любимите ми ваши корици е на книгата „Толкова близо до хоризонта„на Джесика Кох. Защо решихте да пресъздадете и илюстровате точно този момент върху корицата?

 Много се радвам, че корицата ти харесва! Четох в ревютото ти, че и историята на Дани е успяла да влезе трайно под кожата ти, книгата някак успява да го направи. Този момент е на корицата, защото беше най-красивият, най-вдъхновяващ, нещо като изблик на светлина и цветове, ярко описание на тази толкова трагична и наистина разтърсваща любов. Аз преболедувах книгата, изстрадах я и честно казано още се присещам за нея, но в корицата исках да уловя пламъка, вулкана, силата на тази нереалистича, незабравима, невъзможна обич. И само да загатна за пропукването, за неизбежното, което неумолимо настъпва, но с това, че слага краен срок на връзката им я прави някак още по-ценна. Сякаш градят свят от цветно стъкло, цветен, красив, крехък, почти незабелязваш първоначалните пукнатини.

13. Издайте ни нещо върху, което в момента работите.

 В момента работя по няколко проекта мога да ти издам за една книга, по която работим с издателство „Ера“ и то не от кого да е от Джилиан Флин. Ще се казва Отворени рани и е наистина много силен психологически трилър. Вече съм си направила няколко варианта и сме на процес избиране и финализиране, след което ще мога да споделя проекта :).

Блог – интервю с Ралица Генчева: Обичам литература, която те провокира да мислиш и чувстваш

Днес мой гост в рубриката „Блог- интервю“ е писателката Ралица Генчева, която е една от най- талантливите ни съвременни български авторки. Дебютната ѝ стихосбирка „Този път, за да ме чуеш“ (2016г.) се превърна в истинска сензация, която вече има няколко тиража. През месец май миналата година на книжния пазар излезе и втората ѝ книга „Има ли по- рано отсега“, която също се радва на добър прием от страна на читателите. Третата ѝ книга  „Кой те излъга какво е щастие“ предстои да излезе съвсем скоро, която се очертава да бъде доста по-различна от всичко, което е писала. Във фейсбук Ралица публикува своите стихове под псевдонима Charly Wilde, а какво символизира той ще научите в следващите редове. Авторката ми сподели, че през свободното си време обича да пише, да чете и да прекарва времето си с любимите хора. А за работата си споделя: „Макар че откакто се занимавам само с неща, които ме вдъхновяват и вълнуват, спрях да разделям времето си на свободно и заето с работа. Дори работата е просто време, в което правя любимите си неща. Може би това е един от признаците, че човек е щастлив – няма „свободно“ време“.

1.Защо решихте да пишете поезия ?

Мисля, че тя сама реши да я напиша. Никога не съм сядала да го обмисля или реша, просто се случи.

2. Очаквахте ли огромния интерес към дебютната ви стихосбирка „Този път, за да ме чуеш“, която вече има няколко тиража ?

Не, аз бях, и може би още съм, непознато лице в българската литература. Нямам и претенции да съм поет или писател. Не всеки, който пише, е такъв. Но пък всеки, който пише, може да бъде чут. Радвам се, че толкова много хора ми позволиха да бъда изслушана.

3. Вие сте от писателите, които не разчитат на издателства или шумни ПР кампании, но въпреки това имате голяма аудитория от читатели, които наистина харесват и ценят творчеството ви. Как се постига всичко това ?

Доста от читателите ме познават от социалните мрежи. Има едно хубаво нещо в тях и то е, че невинаги този, който си плаща най-много, печели читателите. Хората мислят, че когато едно съдържание се превърне във вирусно (viral), трябва да има някаква тайна или рекламен трик. Всъщност просто повече хора го харесват. Така стана с много от стиховете и със сигурност не съм го постигнала аз, читателите ги направиха популярни. Когато творчеството е истинско и емоционално, те го усещат. Мисля, че единствено в това е „тайната“, ако изобщо можем да говорим за тайни в случая.

4. Разкажете ни за предстоящата ви стихосбирка „Кой те излъга какво е щастие“ ?

Всъщност новата книга не е стихосбирка. Подготвям и такава, но съм я отложила за края на тази или за следващата година. „Кой те излъга какво е щастие“ е книга за това как да се освободим от всичко в живота си, което ни дърпа назад. Ако не може да започнем връзка, значи не сме се освободили от старите, ако не можем да работим мечтата си, значи ни е страх да се откажем преди това от „сигурната“, но неприятна работа. Ако не сме спокойни в дома си, значи той е претрупан с ненужни вещи или такива, които ни навяват неприятни емоции. С книгата искам да покажа, че щастието наистина не е нещо трудно и е най-вече въпрос на премахване на излишните неща, а не трупане на нови. На хората им е нужно повече място за мечти.

5. Поетите са известни с емоционалните души. И в този ред на мисли от тъжна или от щастлива любов се получават най- добрите стихове ?

И от двете. Просто от тъжната са повече.

6. Кой ваш стих ви описва най- добре ?

„Лично“ от „Този път, за да ме чуеш“.

7. Кое е последното стихотворение, което написахте ?

Тъгата има нюанси само в очите ни. Инак е безцветна.

8. Имате ли любими поети и вдъхновявате ли се от тях ?

Евтим Евтимов е любим поет. Сякаш повече се вдъхновявам от проза, колкото и странно да звучи.

9. Бих те ли експериментирали в други жанрове ?

Да, дори го направих. Ще видим дали се е получило, когато се появи новата книга.

10. Имате ли определени критерии, по които селектирате стиховете, които включвате в стихосбирките си или разчитате изцяло на вътрешната си интуиция?

Разчитам на интуицията си. Принтирам всичко, слагам листите пред мен и започвам да ги подреждам, както ми подскаже вътрешният глас.

11. В интернет пространството се изявявате под псевдонима Charly Wilde. Как се появи всъщност той ?

Вероятно като всеки псевдоним – не се осмелявах да пиша от свое имe, затова си измислих такъв. Чарлз Буковски и Оскар Уайлд са ми любимци.

12. Талантът има ли срок на годност ?

Всеки има талант, просто в различна област. Някои хора имат щастието да го открият, други дори не са го потърсили. Не знам дали моят е писането, но отговорът ми е „не“. Той се ражда от емоцията, а такава винаги има.

13. Какво четете напоследък ?

В момента чета „1984“, защото от години планирам да го направя. Обичам литература, която те провокира да мислиш и чувстваш.

 

Блог – интервю с Радостина А. Ангелова: Литературата е средство да създаваш светове

Радостина А. Ангелова е един от най- нашумелите съвременни български автори през последните няколко години. Освен романи пише също поезия, разкази и миниатюри. Автор е на поетичните книги – „Половината съм аз“ и „Сърце на път“, както и на романа „Виенски апартамент“. Тя е преподавател, доктор на техническите науки, автор и съавтор на над 170 научни публикации и учебници. През 2011 година е победител във Втория Европейски конкурс за поетична книга на английски език с ръкописа „The Colours of the Old Lady“. Нейни стихотворения и разкази са публикувани в англоезични издания („Anthology 100“, „Words Undone Magazine“) и в национални периодични издания и електронни сайтове. Член e на The Haiku Foundation. А през 2010 и 2011 г. влиза в класациите на 100-те най-креативни хайку-автори в Европа.

1. Разкажете ни как се зароди идеята за най- новата ви книга „Афиши в огледалото“, която се радва на положителни отзиви сред читателите.

Бях поканена от издателство „Софтпрес“, за да обсъдим идеята им за роман, който да има сюжетна линия в българската история от началото на 20 век. Поисках време, за да направя проучвания и после приех. След като те одобриха синопсиса и първите страници, се стигна до финалния ръкопис. На името на Роза Попова попаднах случайно, то ми беше непознато.

2. Какви са предизвикателствата от това да бъдете писател?

Не възприемам себе си като писател, а като автор на текстове в различни жанрове. Предизвикателството да пишеш е като всяко друго: в началото е любопитството, после започваш да се справяш добре, но не е достатъчно, трябва да вървиш напред непрекъснато, да се учиш, да се променяш, без да изневеряваш на онова нещо в теб, което те кара да започваш деня с поредната празна страница. Предизвикателството е в това да смяташ, че си все по-умел, да влагаш все повече и повече от себе си, а да не знаеш дали ще бъдеш разбран, да не можеш да си отговориш защо една книга се харесва, а друга – не. Когато и в двете си вложил себе си. Да се питаш има ли смисъл да продължаваш и често да нямаш куража да го направиш. Но тогава идва искрата – добрата дума от някого, нормален човешки отзив, любопитна идея, която те гложди… И всичко продължава. С хъса в едната длан и съмнението в другата.

3. Какво е литературата за вас?

Едно от изкуствата. Средство да създаваш светове. Да преживееш себе си по десетки, стотици начини. И да, да влезеш в нечий ум, да предизвикаш нечии чувства, без да подозираш.

4. Кои книги оформиха светогледа ви?

Вероятно всяка книга, която съм прочела, е оставила следа в мен. Дори готварските – но те са оставили следи и в онези, за които съм готвила. Може би не винаги положителни…

5. Кои автори Ви изградиха като писател и кои бихте препоръчали на младите хора?

Рядко препоръчвам книги без да познавам човека. По-важно е децата да четат – нека е безразборно, нека е онова, за което са чули от приятелите си, а не непременно любимата книга на мама или татко. Мозъкът разчита символи, а създава светове. Колкото повече децата усвояват това упражнение, толкова повече ще искат от него.

6. Четете ли, докато пишете?

Зависи. Ако пиша активно, което за мен не надхвърля десетина страници на ден, избягвам да чета. Новата история ме отвлича от моята или по-скоро е обратно – толкова съм затънала в моята история, че нямам сетива за чуждите. Ако обаче съм извън този ритъм, който рядко поддържам за повече от няколко дни – чета с удоволствие. Чета първото попаднало ми нещо, ако моят текст е спрял и чака да го догоня.

7. Имате ли някакъв ритуал при писане, нещо, което ви помага да творите по-добре?

Моля се само за тишина и самота, но рядко ми се получава. Обикновено пиша при „тежки атмосферни условия“. Но когато историята води „танца“, няма никакво значение къде съм и какво се случва наоколо.

8. Ако имахте машина на времето, в коя епоха бихте искали да се върнете, с кого бихте искали да се запознаете?

Ще бъда много скучна, но искрена –времето, в което живея ми е достатъчно. Онова назад или онова напред мога да си ги измисля. Единственото, заради което бих искала да имам машина на времето е, за да видя баща ми и той да ме види такава, каквато съм днес. Но не знам дали бих искала да понеса болката от новата раздяла.

9. От кого и от какво зависи успехът на един писател?

От екипа около него. Книгата е продукт, в чиято направа участват много хора – редактор, коректор, художник, хора, които създават технически книжното тяло, хора в печатницата. Всичко това се ръководи от издателството, зад което също стоят конкретни личности, определя се от печатницата, в която също работят хора – по-добре или по-зле. Следват разпространителите, книжарите – едни много важни хора, които могат с действие или бездействие да определят живота на книгите. В по-глобален аспект – определя се от възможността книгата да е в читалищата, тоест опираме пак до конкретни хора, заделящи малкото си бюджет за точно определени книги, зависи от държавната политика за субсидиите, зависи от държавната политика за превод на българска литература по света. Разбира се, говорим и за реклама, онази, в която издателят инвестира, както и рекламата „от уста на уста“. Споменах ли автора? За нуждата да участва в целия този процес, да бъде отзивчив към покани, интервюта, срещи с хора, да бъде активен… И някъде в целият този процес стои и талантът на автора, но като в дилемата за кокошката и яйцето аз не съм сигурна кое е първото.

10. Какви хора са писателите?

Каквито и леярите. И лекарите. И библиотекарите. И магазинерите. Има от всичко.

Блог – интервю с Мартин Колев: Чудна работа е това писането

Мартин Колев е автор на два сборника с разкази „Кучето на терасата“ и „Микро“, а дебютният му роман „Софийски магьосници“, който излезе през тази година се прие изключително добре сред читателите. Очаква се и неговото продължение, което обещава още повече интересни моменти и магически приключения. Едно от нещата, които обича да прави през свободното си време е да рисува разни неща, да чете книжки с картинки и да готви с три пъти повече чесън от препоръчаното (странна комбинация). Как се е зародила идеята за „Софийски магьосници“ ? Как се създава една книга, дали в бъдеще хартиените книги ще изчезнат и още куп интересни теми, за които си погорихме с Мартин Колев ще прочетете в следващите редове.

1.Кога писането се превръща в професия ?

Сигурно се превръща в професия щом започнеш да печелиш от него. Все пак самият факт, че този въпрос Ви е хрумнал, подсказва, че писането е особено животно – професия „писател“ просто не звучи като професия „архитект“. Скоро ме попитаха с какво искам да се занимавам – естествено, отвърнах с „писане“, което предизвика въпроса „Не, с какво искаш да се занимаваш професионално?“. Чудна работа е това писането…

2.Как се създава една книга и кога разбирате, че е завършена!

Създава се с равни порции упоритост и глупост в промишлени количества – без тях човек просто би смачкал черновата (или лаптопа си), би я запратил в кошчето и би излязъл навън да прави по-смислени неща. Относно втория въпрос, идва един момент, в който става ужасно тихо. Очите ти се отварят малко по-широко по време на четенето, сърцето ти трепва и си казваш: „Това е. Готово е“.

3.Как се зароди идеята за „Софийски магьосници“ ?

Първо видях едно тайно място близо до Петте кьошета в София, а след това – мъж, който слиза от трамвая в тази посока. Слънцето залязваше, навън беше хладно и страшно, и мъжът се запъти към някаква невидима кръчма…

4.Завършихте ли нейното продължение и какво да очакват читателите ?

Все още не съм го завършил. Читателите могат да очакват да се срещнат с герои, които не познават, и да опознаят по-добре някои стари физиономии. Продължението включва обиколка из непознати магически места из столицата, както и приключение в самото сърце на Странджа планина. Не на последно място ще се запознаем и с дейността на Котешките пощи.

5.Какви качества трябва да притежава един писател, за да бъде успешен ?

Мисля, че може да притежава всякакви качества, но сред тях трябва да се открояват упоритост и глупост.

6.Смятате ли, че в бъдеще електронните книги ще вземат превес над хартиените ?

Всъщност електронните книги вече взеха превес преди няколко години. Сега продажбите им на световно ниво отново падат за сметка на хартиените книги, така че слуховете за смъртта на книжното тяло са силно преувеличени. Иначе в по-широк план електронните книги ще вземат превес, разбира се – освен ако не се появи трета алтернатива, която все още дори не можем да си представим.

7.В последно време голяма част от известните личности започнаха да пишат и издават книги. Писането е вид изкуство и не се ли обезценява по този начин ?

Наистина напоследък се наблюдава известен подем на такива книги, но те не са нищо ново под слънцето. Писането може да бъде и висше, и долно изкуство. Достоевски може да стои на рафта до езотеричните книги за събуждане на чакрите и това ни най-малко няма да накърни стойността му.

8.Книгите могат ли да възпитават ?

Дотолкова съм уверен, че могат, че по-скоро бих се зачудил книгите могат ли да не възпитават?

9.Ако имахте възможност с кой писател бихте си сътрудничели ?

Честно ли? С никой. Предпочитам да им се възхищавам отстрани. В писателските кухни обикновено е разхвърляно, готвят се по няколко ястия едновременно и мирише на нещо, дето не му е там мястото.

10.След „Софийски магьосници“ какво следва ?

Следва продължение. А след него – не знам, ще покаже само времето. Напоследък то ми е кът за сметка на идеите.

Блог- интервю с Цветелина Владимирова: Смятам, че няма книга, която поне малко да не повлияе на човек

С огромно вълнение ви представям новата рубрика в блога „Блог- интервю“. В нея ще публикувам интервюта с писатели, преводачи, редактори и изобщо с всички онези готини хора, които правят издаването на книги възможно. Идеята за рубриката ми хрумна преди около година, но едва сега се престраших да я реализирам. Надявам се да ви хареса и ще се радвам на мнения и препоръки за следващи гости в блога.

За мой първи гост поканих младата българска писателка Цветелина Владимирова, която веднага откликна на поканата ми, за което съм ѝ много благодарна. Цвети признава, че по природа е домошар и обича да си почива вкъщи в компанията на любимото ѝ куче Фреди. Обича да гледа филми, да готви и да пътува. Смята, че никога не е достатъчно и се надява да има време и възможност да открива нови и нови места в компанията на любимите си хора, за които по-късно да си спомнят заедно с усмивка. Освен това ми сподели, че няма нищо по-хубаво от прохладен есенен ден, в който не се налага да излизаш от вкъщи и можеш да се заровиш в купчина книги с топла напитка и дебели чорапи. С нея ще си поговорим за последната книга от трилогията „Проклятието на Воронина“, която се очаква да излезе скоро. От къде черпи вдъхновение, има ли идея за нова книга и още куп интересни неща, за които си погорихме може да прочете в следващите редове.

 

1.Спомняш ли си коя беше първата книга, която прочетоте ?

Не съм сигурна дали е първата книга, която прочетох, но имам спомен колко много обичах да сричам над „Пипи Дългото Чорапче“. Заедно с баща ми четяхме много детски приказки, а по-късно открих и света на Хари Потър и четенето придоби ново значение за мен.

2.Как се роди идеята за трилогията „Проклятието на Воронина“?

Зараждането на идеята се случи постепенно. Не бях писала проза дотогава и ми се искаше да открия дали притежавам усета да създам цяла една история по начина, по който се прокрадваше в представите ми. От ранните си тийнейджърски години се увличах по фентъзито и писането беше естествено продължение на желанието ми да чета този жанр. „Вестители“ беше предизвикателство за мен. Процесът беше вълнуващ, но и бавен, отне ми време да се посветя пълноценно на историята, тъй като по същото време започваше нов етап от живота ми, но съм щастлива, че все пак го направих, тъй като ми донесе повече щастие, отколкото съм предполагала първоначално.

3.Очакваше ли успеха на книгите?

Не, не го очаквах, макар че успехът е много субективно нещо. Измервам успеха на поредицата с броя на усмивките, които съм успяла да предизвиквам у младите читатели, с броя на моите собствени усмивки, когато разбера, че книгите са накарали някого да се вълнува заедно с героите ми и с топлия прием на всички читатели.

Преди да завърша първата книга от поредицата, дори не се бях замисляла да се опитам да я издам. Смятам, че имах голям късмет да срещна наистина чудесни хора, които ми подадоха ръка в точния момент и без които „Вестители“ нямаше да бъде прочетена от толкова много читатели – много, много повече, отколкото съм предполагала някога. За това винаги ще съм им благодарна.

4.Какво да очакват феновете от последната книга? Издай ни нещо.

Могат да очакват разбулването на една тайна, от която започна всичко. Ще срещна читателите с нови герои, които макар да не са се появявали досега, винаги са били там, някъде в историята и само чакаха времето да се покажат. Просто нямам търпение да разберете повече за тях!

В последната книга има много емоции – и хубави, и тъжни, и искрено се надявам да успея да ги предам на почитателите на поредицата.

5.Би ли експериментирала в друг жанр?

Да, разбира се. Иначе няма да е толкова вълнуващо, нали?

6.Откъде черпиш вдъхновение за писане?

От всичко навън и от вътре в себе си. Обичам да наблюдавам – хората, стари сгради, улиците. Обичам да си представям какво би било или какво е било някога, фантазирам, измислям си истории. Вдъхновението трябва първо да идва отвътре, а после да намери изражение и навън, докато светът сменя цветовете си заедно с нас.

7.Имаш ли вече идея за нова история?

Макар че дълго време ще ми липсват героите от „Вестители“ и продълженията, съм започнала работа по нова история. Различна е, но мисля, че би се харесала на повечето почитатели на „Проклятието на Воронина“. Ще бъде предизвикателство за мен да се потопя в нов свят, но в същото време е хубаво, че започвам нещо от начало, от първия бял лист.

8.Кои са авторите, които са ти повлияли?

Харесвам различни жанрове и всички са повлияли по един или друг начин на мен самата, на онова, за което искам да пиша, и начина, по който се стремя да пиша. Толкин ме запали по класическото фентъзи, накара ме да искам да откривам нови и нови невероятни истории за героични подвизи и доживотни приятелства в светове, които не съществуват. Роулинг ми показа колко изкусен трябва да е един разказвач, за да накара читателя напълно да забрави за реалността извън страниците на книгата, която държи. Мийд ме накара да заобичам ърбанфентъзито, да се привържа към героите й и да поискам поне за ден да се озова на тяхно място. Обичам класиките, обичам и трилърите, харесват ми и детските романи. Всеки ден откривам нови автори, които ми носят по нещо положително. Изобщо смятам, че няма книга, която поне малко да не повлияе на човек, който пише. Колкото повече книги четем, толкова по-добре разбираме колко много и различни начини съществуват, за да поднесеш своята собствена история на читателите.

9.Какво мислиш за предразсъдъците на читателите към съвременните български автори?

Смятам, че тези предразсъдъци са нещо очаквано. Цяло едно поколение посяга в момента за първи път към романи на съвременни български автори и е нормално да бъдат скептични и несигурни какво ги очаква. Мисля, че след няколко години младите читатели ще могат да избират измежду редица български четива, от които ще остават с все повече положителни впечатления.

10.Какъв съвет би дала на хората, които тепърва започват да пишат?

Много да четат. Да четат всичко, но най-вече онова, което им харесва. Вкусът към книгите се променя с времето и съм на мнение, че от всеки жанр може да се извлече нещо полезно в даден момент от съзряването ни като читатели.